КОРИЦИТЕ ОТ ДЕВЕТДЕСЕТТЕ

   

     Стивън Кинг е мой любим писател, а през 90-те имах удоволствието да нарисувам доста корици за негови книги. Десетина години бях позабравил за тях, но в началото на 2000-ната, когато вече работех с компютър, започнах лека-полека да възстановявам старите корици рисувани на хартия с лепени по тях текстове в дигитален вариант, много по-добре изглеждащи и във висока резолюция. Както казва един приятел: Залудо работи, залудо не стой!

     Признанието за работата ми по неговите книги всъщност дойде най-неочаквано от САЩ през 2009 година. Получих покана да бъда представен на 10-тина страници в суперизданието „Knowing Darkness: Artists Inspired by Stephen King“ на Centipede Press, наред с куп известни илюстратори от цял свят. Статията за мен е написана от биографа на Кинг – Джордж Бийм, което страшно ме ласкае.

     На всичкото отгоре, на огромния кашон с изданието, който получих от издателството на 21 януари 2010, пишеше: Peter Stanimirov - Stephen King artist

     

     До този момент не знаех, че съм такъв.

     По това време се бях отвратил от издаването на книги и се бях зарекъл, никога повече да не рисувам комикси. Всъщност, почти бях престанал да рисувам, работех като арт директор в Хемимонт геймс и се занимавах с видеоигри. А ето че, участието ми в това издание ме накара да се замисля, аджеба художник ли съм или не. И внезапно да направя рязък завой. От известно време имах таблет Синтик и лека-полека започнах отново да рисувам, този път дигитално. Оказа се, че точно този инструмент ми е липсвал, за да преоткрия себе си. За няколко месеца събрах неща, за две изложби, които реализирах през есента на 2011. Тогава се роди и албумът „Вдъхновен от Стивън Кинг“ и това не беше „венец“ на творчеството ми, а начало на нов период от развитието ми като художник., в който се чувствам по-уверен в себе си и щастлив, че мога да рисувам само това, което искам.

     

   Аз уважавам Кинг като писател изобщо, а не като писател на ужаси. За мен той е сладкодумен разказвач на приказки за възрастни. Всичките тези кошмарни видения не са мои, а на Стиви, аз само рисувам това, което той ми разказва. Нямам проблеми с никакви демонични образи, спя спокойно и с еднакво удоволствие илюстрирам и страшни книги, и класически романи и приказки за деца.

     Ето как и кога постепенно се превърнах в заклет фен на КРАЛЯ.

В края на осемдесетте и началото на деветдесетте, когато все още нямахме персонални компютри, а за интернет и фейсбук не бяхме и сънували, бях попаднал на две книжки, които се продаваха като фантастика, но нямаха нищо общо с космическата фантастика, с която бяхме закърмени тогава, казваха се "Мъртвата зона" и "Светкавица" на двама непознати автори Стивън Кинг и Дийн Кунц. Книгите бяха страшнички, психарски и държаха в напрежение. Тогава изобщо не подозирах за съществуването на хорър литература.

     Но по това време се беше появило видеото, а с него и филми като "Челюсти", "Голямото тексасо клане", "Заклинателят", "Поличбата", които си бяха направо филми на ужасите и страшно ми харесваха! А най-вече ме впечатлиха филмите "Кери" (1976), "Сейлъмс Лот" (1979), "Сиянието" (1980), "Мъртвата зона" (1983), "Кристин" (1983), "Подпалвачката" (1984), "Сребърният куршум" (1985), "Куджо" (1983), "Котешки очи" (1985), "Бъди до мен" (1986), "Гробище за домашни любимци" (1989) и "То" (1990), оказа се, че всичките те бяха по романите на един автор - Стивън Кинг, онзи дето беше написал "Мъртвата зона". Аз не съм открил този автор, нито пък смятам, че имам някаква заслуга за популярността му в България. Просто бях прочел негова книга и харесвах повечето от екранизациите на произведенията му. Но стана наистина така, че бях на точното място в точното време.

                                                                    ***

     През 1991 вече бяхме създали издателство Плеяда и отговарях за издателската политика. Бяхме от първите частни издателства по това време и трябваше да си създадем собствен облик. Налагаше се в крачка да уча занаят и обикалях по другите издателства и агенциите за авторски права, на деликатно разузнаване. И ето, че в един разговор с Вера Ганчева (тогава тя беше управител на издателство Хемус), ѝ разказах колко ми харесват филмите по Стивън Кинг, пък тя ми отвърна, че държи на "опция" една негова книга - "Сейлъмс Лот", която нещо не и допаднала и нямала намерение да я издава. Предложи да ми я даде и аз веднага я грабнах. Още на другия ден уредихме авторските права, а след няколко дни Любо Николов започна да я превежда. Покрай филмите, вече имах известна представа за творчеството на Кинг, бях сигурен, че един толкова филмиран автор в никакъв случай не е слаб писател. Нали нямаше интернет, та си нямах никаква представа колко е популярен той в чужбина. Направих списък с десетина заглавия, за да започнем преговори за авторските права и втората книга, която закупихме беше "Кери".

     След като прочетох превода на "Сейлъмс Лот", разбрах колко огромна е разликата между филм и книга. Книгата беше стотици, хиляди пъти по-добра от филма. Изобщо, книгите НА Стивън Кинг са нещо съвсем различно от филмите ПО Стивън Кинг и в никакъв случай не трябва си вадя заключение за тях, ако съм гледал само филма.

     Оставаше да нарисувам корицата.

     Още през 1979, когато се появиха книгите на Текла Алексиева за поредицата „Галактика“, бях получил ПРОСВЕТЛЕНИЕ как трябва да се рисуват корици и не можех да повярвам, че подобно чудо се случило в България. Тогава разбрах, че всичко, на което съм се учил до този момент са пълни дивотии, че може и ТРЯБВА да се рисува по друг начин. И сега точно тези корици ме вдъхновиха да направя оформлението на Стивън Кинг.

     Те щяха да бъдат на черен фон и реалистично нарисуван цветен акцент с елемент от книгата.

     Когато най-накрая "Сейлъмс Лот" беше отпечатана, нещата обаче, не потръгнаха от раз, както си ги представях. Тъпите търговци, просто не знаеха кой е Стивън Кинг! Пък и не искаха да продават книга със страшна корица. Доста бях се притеснил в началото, но после нещата изведнъж потръгнаха, защото читателите (за разлика от търговците), явно бяха чували за него, корицата не ги стряскаше чак толкова много и книгата лека-полека, бавничко дръпна.

     Но, истинският шок беше когато излезе втората книга - "Кери". Тя изобщо не успя да стигне до склада. Същите тези „баяти“ търговци я разграбиха още от камиона на печатницата. От този ден издателството си отдъхна, Стивън Кинг вече беше популярно име в България и книгите му се продаваха като топъл хляб. Не се опитвам да пробутвам идеята, че "Плеяда" е направила популярен този автор в България, но точно така изглеждаха нещата, когато аз започнах да го издавам през 1992 година. Преди това епизодично, от различни издателства бяха излезли първо "Живата факла"(1989, Народна култура ), след това "Мъртвата зона"(пиратско издание без година и издател, печатано в Полипринт-Враца) и сборник с разкази "Нощна смяна"(1991, списание Панорама) преведен от Весела Прошкова. Но по тяхно време Кинг все още не беше чак толкова мега известен и търсен автор, "Живата факла" с превода на Вихра Манова, ние преиздадохме отново през 1995 година под заглавието "Подпалвачката", което е кратък срок за преиздаване, но книгата си се продаде без проблеми.

     Мисля, че голяма част от търговския успех на тази поредица на Плеяда, се дължеше на появата на видеото и това, че на гърба на първите няколко книги (от "Кери" до "Куджо") имаше реклама с кориците на следващите три заглавия на Стивън Кинг, които смятаме да издадем. Така в читателя освен информация се оформяше и идеята за колекция. Като работа обаче, това означаваше, че аз винаги трябва да съм с поне две-три корици напред и на следващата година прекратихме тази практика.

     Радвах се, че издателството вече си има суперкачествен редактор, защото Весела Прошкова - един от най-добрите преводачи на Кинг, пое ангажимента да редактира преводите. Бях щастлив, че съм първият читател, след нея и с голямо удоволствие си рисувах "страшните" корици, които станаха любими на търговците и все пак бъркаха в здравето на някои по деликатни люде.

     Чак години по-късно, след появата на интернет и фейсбук разбрах, колко много други хора пък са им се радвали и притежават пълната колекция с мои корици. А аз дълго време дори бях забравил, че съм ги рисувал и издавал.

 

   ***

     През 1998 се бях захванал да си реставрирам старите корици, да ги почистя от налепените или нарисувани текстове, за да могат да се показват като самостоятелти, оригинални рисунки. С повечето корици успях и за късмет, още същото година успях да ги покажа в скромната изложба, съврзана с връчването ми на престижната за онова време, награда за българска фантасткика – ГРАВИТОН на Любен Дилов.

     Отново се сетих за тях десет години по-късно, през 2008-ма, когато вече професионално работех с таблет Синтик и успях да им докарам съвсем нов и напълно приличен вид, а през 2010, в момент на вдъхновение преработих изцяло дигитално всичките във вид на големи постери, като започнах – разбира се със Сейлъм’с Лот.

     През 2014-та Тоби Хупър, режисьорът на "Сейлъм'с Лот" включи точно този мой плакат в книгата си "Tobe Hooper's Salem's Lot: Studies in the Horror Film."

     Но да се върна на рисуването на кориците. През деня бях издател, през нощта – художник. По това време имах чудесно, бяло бюро-библиотека, собствена конструкция, изчислено специално за мен с множество много малки, средни и много големи рафтове и рафтчета. Даже си имаше специален рафт за бурканчетата с темпера и еколини (на него сега се събират единствено старите cd-та с музика). За съжаление беше създадено за рисуване върху хартия, а не с компютър и отдавна вече не го използвам, защото още първите монитори бяха обемисти и огромни токмаци и заедно с клавиатурата заемаха по-голямата част от работното пространство. Но пък точно на него са се пръкнали повечето корици на Стивън Кинг. Тогава още не бях и сънувал, че ще работя на компютър и си рисувах с акварели, темпери, акварелни моливи и безумен руски аерограф, който незнайно как бях опитомил.

     Много важно е да спомена, че по това време скенери нямаше и всичко се рисуваше във формата, в който се и печаташе. Ако е плакат – огромен картон, ако е книга – малко листче А4.

   Използвах смесена техника – акварелна рисунка детайлите, на която довършвах с акварелни моливи, като преди това, още върху моливната рисунка, правех подложка с аерограф.

     Самата рисунка с молив предварително разработвах с щрих и обеми, а на оригиналния лист пренасях само лек контур, за да не прозира молива под аерографната пръскавица. За да се направи рисунка с аерограф обикновено се използват доста шаблони изрязани от тънък, прозрачен астралон. Обикновено за една рисунка се събираше цяла купчинка шаблончета от лявата страна на листа. Работата с тези шаблони е много пипкава и прецизна, защото ако се застъпят два цвята се получава неприятен контур и всичко отива по дяволите. След изпръскването на бекграунда започва истинското рисуване с акварели, след това фината работа с акварелните моливи и накрая с бяла темпера или просто с навлажнено връхче на съвсем тъничка четка се изваждат най-светлите бликове. Общо взето никак не е сложно, особено след десетина години практика.

      В архива си пазя снимки от онези времена. На една от тях е бюрото, за което ви разказах, снимката леко не е на фокус, но пък показва момент от създаването на Кристин. Тогава, докато работех, обичах всичко необходимо да ми е наблизо, на ръка разстояние и затова, винаги се оказваше, че почти не остава място за листа, на който да рисувам.

     Докато разглеждам снимката, видждам, че още не съм нарисувал заглавието (тогава нямаше днешните глезни и текстовете се рисуваха или лепяха директно върху оригинала), а точно в това заглавие има един детайл, на който искам да ви обърна внимание. В средата на заглавието КриСтин, буквата „С“ е направена като знак, във вид на стилизиран дракон. Незная защо съм го направил така и точно какво означава, защото на български може да значи както „Станимиров“, така и „Стивън“, но на английски си го представям единствено като медальон за ключ на колата „Christine“. Понеже е розов – определено е за кола/дама. Доста особена дама – готова на всичко, за да получи малко обич.

     Този знак в леко преработен вариант, има свой собствен живот и през годините, несъзнателно или съзнателно, се е появявал във важни моменти. През 1994 в "По някога те се завръщат", вече самостоятелно като запазен знак, след това 2011 в албума "Вдъхновен от Стивън Кинг" и малката книжка към него "Черно-бели илюстрации вдъхновени от Стивън Кинг", а през 2016 го подарих за малко на Marin Troshanov за късмет на неговата "Ламя еоод".

     Самата корица претърпя също много промени.

     През 2008-ма точно тя е между тези включени в статията на Джордж Бийм за американския колекционерски албум Knowing Darkness Artists Inspired by Stephen King, а през 2010, в момент на вдъхновение я преработих изцяло с усърдно нарисуван портрет на Плимут Фюри в дигитален вариант и на много висока резолюция във вид на постер, който влючих в албума "Вдъхновен от Стивън Кинг" и участвах в няколко изложби. Да, може да се каже, че това е една любима корица от онзи период.

 

***

     Друг спомен от работата ми на това бюро е цикъл от двайсетина рисунки по разкази на Стивън Кинг.

     Много си обичам тези рисунки! Ето как се случиха. В София навремето имаше само един магазин за професионални художници, този на СБХ (това е една от причините да стана член на съюза) в останалите се продаваха само български и отвреме-навреме немски кадастрон. Немския беше предимно за чертане, а българския – по лош от амбалажна хартия. Липсата на материали за работа ни караше да се презапасяваме, когато ни изпадне такава възможност, но не и от бай Пенчо (съюзната книжарница), защото за по-младите и неизвестни художници имаше разпределение и можехме да купуваме определени количества, 1-2 бурканчета или тубички от цвят (понякога най –готините материали се свършваха много бързо и ако не си на опашката навреме, чакаш до следващото зареждане на магазина, примерно след месец или купуваш каквото е останало и после разменяш с колеги), 10-тина картона, едиколко си метра платно. Пък те бяха и доста скъпи. През лятото на 1993 година успях да си купя една много хубава 200 грамова хартия с много готина зърнеста фактура и реших да изпробвам нова техника с бяла и черна темпера. Стана прилична рисунка. Прибрах си прилежно хартията в раклата и я забравих. Точно след година трябваше да направя един цикъл илюстрации по разкази на Стивън Кинг, а исках да бъдат нещо, което да е различно от всичко, което съм рисувал до този момент. Сетих се за готината хартия и техникаката с бяла и черна темпера, която всъщност не е нищо особено, просто правиш рисунката с черно и след това добавяш щрихи с бяло, но заради особената текстура температа не се нанасяше равномерно и крайния резултат беше нещо средно между гравюра върху дърво и линорез. Различни като стил станаха и самите рисунки. Когато чета Кинг винаги си го представям как седи отстрани и като стар шегаджия се кефи когато успее да ме стресне. За отмъщение аз пък вкарах шаржов елемент в рисунката, така че колкото и страшни неща да рисувам те да не са натуралистични и плашещи. Измислих си и специален шрифт рисуван по този начин. Получи се нещо, което изненада дори и мен. За съжаление готината хартия свърши и никога повече не направих подобни.

     Сборникът се казваше „Понякога те се завръщат” и според мен е едно от най-маниашките издания, които съм правил, защото всеки разказ си има своя илюстрация, в която е включено и заглавието, нарисувано специално за него с шрифт, който разбира се, кръстих „Кинг“. Изданието имаше и специален знак. Корицата също се получи добре.

     И за да бъде манията тотална с двама мои приятели - непрежалимия Андрей Баташов и Косьо Марков направихме тест за аудиокнига в студиото на радио Тангра, Андрей записа разказа „Вампирът”, беше велико преживяване, записът стана прекрасен, но партньорите ми от „Плеяда” решиха, че разходите ще са големи и се отказаха. Така се провали тази готина идея.

     Изобщо книгата си заслужаваше да се издаде като албум с твърда подвързия и хубава хартия, вместо това излезе стандартната ефтинджос ширпотреба на издателството и потъна в калабалъка. Успокоението е, че си пазя рисунките и мога да си разглеждам тях, противно на твърдението на великия Александър Денков, че при илюстраторите за оригинал се смятат не самите рисунки, а отпечатаното издание. Той просто не е преживял безумното книгозидаване на деветдестетте, когато народът зажаднял за западни автори, грабеше всяко книжле без да се интересува от качеството на печата, хартията и превода. Важното беше името на автора да не е българско или соц.

     Знаете моето отношение към Стивън Кинг. Просто нямам избор да не ми е любим писател, защото той е живо доказателство, как литературата може да промени живота на човек. Имам предвид себе си. Доста години му отделих и не съжалявам нито за секунда. Да е жив и здрав и да продължава да ни радва с книгите си!

     Как и защо се случи всичко това?

     Аз не зная, но си мисля, че няма нищо случайно.Защото човек сам избира и подрежда живота си, на някои им се получава лесно и от раз, на други по по-трудния начин с много бачкане, на трети изобщо не им се получава. Важното е да не вредиш на околните, да не спираш да работиш и виждаш смисъл в това, което правиш. А най-важното е да си имаш доверие.

     Знам и друго, че когато мечтаеш правилно и вярваш силно, че можеш да реализираш мечтите си, съдбата помага.

     

     Извод: Не се заричай и бъди готов, няма значение за какво. Дано да си остана все толкова откачен.