КОРИЦИТЕ ОТ ДЕВЕТДЕСЕТТЕ

 

СТРАХОТИИТЕ

   По повод един коментар за психологическото въздействие на рисунките, (в което аз до скоро се съмнявах) си спомних колко бях притеснен преди години, когато разбрах, че няколко човека са обръщали нощем корицата на Стивън Кинг "То" наопаки защото ги е плашела докато са я чели.       

 

  

   И се притесних не толкова за тях, колкото за себе си, докъде съм я докарал, щом като мога да намеря естетика дори в хоръра и ми доставя удоволствие да рисувам страшни неща.

   Направих една справка в The All-Time Greatest Horror Writers и за мой ужас се оказа, че почти всичките ми любими писатели са хорър автори, дори и такива невинни души като: Робърт Луис Стивънсън, Конан Дойл, Рей Бредбъри, Хърбърт Уелс и Робърт Хауърд.

  Виж в киното нещата са някак си по-честни. Там страшното си е наистина страшно. Проверих в 100 Best Horror Movies of All Time и открих доста любими филми, а тези, които и до днес мога да гледам с кеф са Jaws на Спилбърг и The Thing на Джон Карпентър, но между тези сто филма имаше и доста самоцелни и откровено тъпи.

  То и при книгите е същото. Имам си любими автори, които с кеф очаквам да ме стреснат като Брам Стокър, Стивън Кинг, Патриша Хайсмит, Уилям Блати, Нийл Геймън, Ан Райс, Томас Харис, но има и много, които пишат не толкова ужаси, колкото самоцелни гадории, дето просто ме отвращават. Основата на харесването на страшни истории явно не беше в тях, освен тези книги и филми аз харесвам и много други: класически, фантастика, фентъзи, приказки, кримки и трилъри.

 И така дълго въртях и разнищвах личността си, но никъде не откривах причината за увлечението ми да рисувам страшни картинки. Тогава като човек чел  много книжки и изгледал доста филми свързани с психоанализата и профайлърството, се потопих дълбоко в детските си спомени.  И там открих една бабичка!

 Когато бях хлапе на 7-8 години, нямаше телевизия, ако минеше кола или камион беше приключение, домовете ни не се заключваха и ние играехме навън до късно вечер, а след това идваше най-интересното. На нашата малка уличка имаше шест електрически стълба с  осветление. Единият беше пред нашата къща. Всяка вечер комшийката – баба Динка ни събираше дечурлигата на пейката пред нас, черпеше ни „бамбони” и под мижавата светлина на уличната лампа, ни разправяше приказки и страшни истории. Ние разбира се предпочитахме страхотиите. След толкова години все още си спомням за жената дето в мазето открила черепа на изчезналия си мъж и на челото му пишело „Патило и пак ще пати” и с този череп се случваха разни невероятни и страшни неща или за кръшкащата съпруга и влюбения в нея съпруг, който не издържал и накрая изял сърцето й, за да бъде само негова, или пък за евреина дето крадял деца и ги търкалял в бъчва набита с остри пирони, нямаха край и повечето съм ги забравил. Това, което си спомням, беше най-ужасния момент, когато приказките свършваха и трябваше да се прибираме в къщи. Имахме голям двор с лозница, която покриваше като тунел дългата пътека до дома. Това беше най-страховитото изпитание, което трябваше да преживявам всяка вечер.

 

  Трябваше на бегом да премина в мрака през този тунел пълен с безумни изчадия, призраци, вещици и таласъми. Спомням си, че сърчицето ми, ако можеше, щеше да изхвръкне, а петите ми удряха по дупето. И така всеки път, защото на следващата вечер искахме пак от ония, страшните истории. Та след всичко това мисля, че тази "дълбоко законспирирана", сладкодумна бабка явно е в основата на моето по-специално отношение към мистериите и страхотиите наречени сега „хорър”.