КОРИЦИТЕ ОТ ДЕВЕТДЕСЕТТЕ

ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКАТА КОМИКС ПЕРИОДИКА

според Петър Станимиров

част ПЪРВА - НАЧАЛОТО

Както в повечето европейски страни, комиксите се появяват и в България през 30-те години на миналия век с масовото разпространение на вестникарските стрипове (Comic Strip), а Златното му десетилетие настъпва през втората половина на 30-те и началото на 40-те години, когато се издават десетки периодични издания и е въведен жанра Роман в картини.

Най-известните и популярни издания, за които имам информация и документални материали от това време в България, са вестниците ВЕСЕЛА ДРУЖИНА (1933-1947), ИЛЮСТРОВАНО ЧЕТИВО (1941-1943), РОМ СТРИП – илюстровани романи(1941-1942 от брой № 13, на 25 юни 1941 променя заглавието си на КАРТИНEН СВЯТ), СЕДМИЧНА ЗАБАВА (1942) и ЧУДЕН СВЯТ(1940-1943).

През 1940 година в брой 22 на вестник ЧУДЕН СВЯТ е публикувано следното съобщение: „В следващият брой на ЧУДЕН СВЯТ започва в илюстрации най-хубавата поема на големия български писател Петко Р. Славейков - ИЗВОРЪТ НА БЕЛОНОГАТА!“

Името на художика е ПЕНА ГЕНЕВА! Така че, първият отпечатан български исторически комикс е нарисуван от жена! И на 7 ноември 1940 година ИЗВОРЪТ НА БЕЛОНОГАТА излиза в три поредни броя 23, 24 и 25 на вестник ЧУДЕН СВЯТ.

А най-известни представители на художниците на историческите комикси от този период са 17 годишния Александър Денков, 19 годишния тогава Любен Зидаров и доста по възрастните – Стоян Венев и Вадим Лазаркевич, които са оставили своята следа в българското изобразително изкуство.

част ВТОРА - ДРУГОТО НАЧАЛО

Интересно, че дълга част от периода след 9 септември 1944 година за мен беше неясно МЪТНО ПЕТНО, а се оказа, че в жанра РАЗКАЗИ В КАРТИНКИ или РОМАН В КАРТИНИ са се изявявали едни от най-известните за времето си илюстратори и разликата между тях, и съвременните комикси е единствено липсата на "капиталистически" балончетата за пряката реч в някои издания.

Комиксите от онова време са не само вестникарски, появяват се и списания, и отделни книжки, а читателската публика е предимно детска. След дълго търсене по библиотеки и най-вече с помощта на приятели-колекционери успях да добия приблизителна картина за мащабите на издаванито на разказите в картинки от този период и това, за което притежавам информация са: вестниците СЕПТЕМВРИЙЧЕ, ДРУГАРЧЕ, ОМАЙНИЧЕ и ЖАР, списанията СЛАВЕЙЧЕ и ДРУЖИНКА, библиотека СТЪРШЕЛ, изданията на издателствата БЪЛГАРСКИ ХУДОЖНИК и ОТЕЧЕСТВО.

През 1958 година писателят Стефан Дичев е повикан на разговор с главния редактор на вестник

„Септемврийче“ – Николай Зидаров, присъства и главния редактор на списание „Дружинка“ – Леда Милева и става дума за създаването на първия „наш“ комикс за юноши (богатият български опит в жанра от преди 1944 г. е напълно игнориран). В нашенския вариант думата „комикс“ е заменена с „картинен роман“ и на Стефан Дичев е възложена задачата да създаде сценарий за тази нова за социалистическите  ни малчугани медия.  Трябва да бъде история, която да въздейства върху въображението на юношите, но същевременно внимателно да се и избягва всичко отрицателно, антихудожествено и антихуманно, което „западните списания за комикси бълват: убийства, мъчения, юмручни боеве и секс“. Тримата решават, че трябва да експериментират в създаването на сценарий за „патриотичен и непретенциозен картинен роман“ за деца, на тема – нашето героично минало.

Така се появява приключенската история за Рали и сценарият е изпълнен от талантливото семейство художници Калина Тасева и Юли Минчев (по това време е главен художник но „Септемврийче“).

Комиксът „РАЛИ“излиза в продължение на 49 броя през първата половина на 1958 година (от

брой 1 (801) на 3 януари, до брой 49 (849) на 21 юни) и спечелва огромна популярност сред децата. Това кара Стефан Дичев скоростно да новелизира историята, която се появява във вид на книга през 1960 бързо се превръща в едно от любимите юношеско-приключенски четива в българската литература и за две десетилетия след появата си – до 1980 е дописвана, претърпява няколко издания и е преведена на 17 езика.

За този период е характерно супер професионалното отношение към разказите в картинки, задачите се поставят по поръчение на Партията и аматьори не се допускат. Оказва се, че всеки е длъжен да може да рисува комикси, дори и Атанас Пацев..., но като най-професионален сред професионалистите изпъква неуморния дует Калина Тасева и Юли Минчев с десетки поредици предимно във вестник "Септемврийче" (но и други издания като списание "Дружинка"), изграден собствен стил и подчертано предпочитание към историко-приключенската тема.

част ТРЕТА - ШАНС ЗА ТРЕТО НАЧАЛО

РАЗКАЗИ В КАРТИНКИ - това е и определението и за най-популярните комикс издания през 80-те и 90-те години – списанията ДЪГА и ЧУДЕН СВЯТ, и вестник РАЗКАЗИ В КАРТИНИ и съвсем за кратко вестник ПУЛСАР.

За тези издания мога да разказвам дълго, защото им отделих дълги години от младоста си.

"Септември" беше партийно издателство за албуми, календари, плакати, картички, знаменца и друг соц мърчъндайзинг (всичко това на луксозна хартия и с луксозен печат) и беше странно, че точно то издава комикси (на каквато има хартия и с отвратителен печат, но все пак цветни). Изобщо не се бях замислял, че е било политика и това издание всъщност е покривало разходите за всичките останали губещи дейности (портретите на политбюро, революционери, партизани и други герои, които бяха задължителни по заводи, предприятия, училища, клубове на ОФ и др., а и "научните" трудове на всички Видни Другари).

Важното беше, че рисувам комикси!

Началото на списание „Дъга“ бе през 1979 излизаше три-четири пъти в годината, без сериозна концепция относно подредбата на материалите в него (някои от поредиците така и останаха незавършени) и без стриктна периодика, но винаги под зоркото око на Партията, която беше решила с цената на няколко компромиса да създаде своя "Златна кокошчица", която да снася "златни яйчица".

Първият почти невъзможен за тези времена компромис беше, че Точно Най-Партийното издателство ще издава КОМИКСИ(???), вторият, че художниците и писателите, които ще работят за списанието могат и да не са комунисти (странно е, но е факт, че много малко хора могат да разказват с картинки и то, най-вече заради поддържането на един и същ образ на героите в историята, а пък и не всяка история става за комикс), третият - ако се справят добре, те могат да пишат и рисуват за списанието без необходимата за това специалност (например, след като бях одобрен от Жоро Гаделев и Художествения съвет на издателството трябваше да чакам повече от 3 месеца, за да открият подходящ специалист по фантастика. Но пък през това време им нарисувах "Карамела Му, Пуки и галактическите пирати").

Неудобство за авторите които бяха ангажирани за по-дълго време в списанието, беше, че то нямаше фиксирана периодика и тези интервали от време се оказаха доста неудобни за човек на свободна практика, защото бяхме доста художници, а списанието - само едно и нямаше гаранция, че епизодът, който си нарисувал, ще излезе в следващия брой или примерно след половин година. През тези месеци си длъжен да поемаш други ангажименти, за да преживяваш и често ми се случваше да претупвам цели епизоди за две-три безсънни денонощия и да предавам работата си в последната секунда. Според мен при комиксите паузите от месец или повече пречат на концентрацията на художника и оказват пагубно влияние върху цялостния вид на поредицата: стил, разкадровка, композиция.

Но пък това неудобство бързо се забравяше, защото заплащането беше доста атрактивно и примамливо за онези времена, всеки панел беше с цената на илюстрация (в зависимост от степента на сложност от 20 до 100 лева, при средна месечна заплата за България през 1985 година – 210 лева) и много колеги се усетиха, че всяка фигура или лице прави рисунката сложна и колкото повече панели имат в страницата, толкова по-висок ще е хонорара, а страниците на епизодите във всеки брой стигаха до 6. Само за справка ще спомена, че да се вредят да илюстрират книга с десетина илюстрации в някое от другите издателства повечето млади колеги чакаха минимум година. Много от тях се пробваха в комикса, но откриваха, че никак не е лесно и бързо се отказваха.

Така се оформи една стабилна група от художници с постоянен ангажимент към списанието. Водещи фигури бяха Стоян Шиндаров, Христо Кърджилов, Николай Додов, Венелин Върбанов-Хари, Константин Георгиев-Коко и Георги Шуменов. От първата вълна художници не трябва да пропускам Владимир Коновалов и Светослав Янакиев - те бяха малко по-възрастни от нас, с изграден стил и изобщо - бяха наясно какво правят. Всъщност ние, останалите се учехме от тях на чалъмите на занаята.

Постепенно някои приключиха ангажимента си към издателството и освободиха място за Втората вълна. Това бяхме хората, които продължиха до края: Евгений Йорданов, Божидар Димитров, Николай Киров, Димитър Стоянов, Румен Чаушев и аз, а на малко по-късен етап се включиха още Сотир Гелев, Валентин Ангелов, Емануил Чальовски и Росен Манчев. От старата група останаха само Хари, Коко и Свето Янакиев.

Естествено, имаше и доста хора, които се появяваха епизодично, но не мога да пропусна големи имена като Борис Димовски, Тодор Динов, Доньо Донев, Венелин Вълканов, Людмил Чехларов и Иван Газдов.

Между нас нямаше конкуренция. Бяхме приятели и такива останахме и до днес. Не се смятахме за по-различни, но останалите колеги-художници ни възприемаха другояче заради легендите за хонорарите, които получаваме и най-вече, защото умеем това, което те не могат. Лоша приказка се носеше за нас в началото - тези, комиксаджиите, които рисуват идеологически диверсии.

Тези, които притежават броевете на списанието, сигурно са забелязали как сценаристи и художници въпреки всичко успяхме лека-полека да преодолеем строгите клишета на соцреализма, които задължително изискваха червеното знаме да се рисува със строго определен червен цвят, да не се използват „американски“, а съветски петолъчки, да не се рисуват църковни символи, ангелчета и светци, и как в 42-та броя на поредицата "Дъга" политическата алена линия на списанието постепенно избледнява, докато в 32 брой като водещ епизод се появи уестърн - „Томек“ на Евгений Йорданов.

Така постепенно и гневните викове на хулителите се превърнаха в жални вопли и затихнаха, защото децата си харесваха списанието. Разбира се, в началото тук-там на страниците му се срещаха откровено партийни пропагандни комикси и материали, но много скоро, покрай "перестройката", те изчезнаха и изданието си стана симпатичен, пъстър, детски омнибус. По едно време тиражът надмина 100-те хиляди, и то само защото нямаше повече хартия за допечатване…

А през 1983 година в българската комикс история се случи второ чудо, на книжния пазар се появи списание „Чуден свят“на издателство „Народна младеж“ и така „Дъга“ вече си имаше конкуренция.

От 1979 до 1992-ра излязоха 42 броя на „Дъга“, повечето с тираж над 100 000...

...и това беше краят.

До 1989-та българският пазар беше недостъпен за каквито и да е западни комикси, а през 1990 бяха настъпили нови времена, беше дошла „Демокрацията“и всички станахме „президенти“ (на фирми). Тогава настъпи голямото РАЗДЪРЖАВЯВАНЕ - преминаването на няколко милиарда лева от едни ръце в други и неочаквано страната ни се превърна държава на мутри.

Като комунистическо и партийно издателство „Септември“, беше едно от първите закрити. Така и никога не стъпих в приемното издателство „Спектър“. Последните два епизода на „Островът на съкровищата“ изчезнаха заедо с „новото“ издателството, което просъществува около две години и го фалираха.

Някак си между перестройки и други залисии, през 1989 се случи и трето чудо. Главният редактор на вестник "Септемврийче" ме потърси, за да ми възложи да създам ежеседмичник, който да е организиран и списван като специално вестникарско, комиксово издание "Разкази в картини".

Концепцията ми беше създадена и одобрена за едно денонощие. С писателя Иван Мариновски създадохме геройчето на вестника – Пулси, като всеки брой започваше с приключенията му, а на 2 страница над издателското каре, публикувахме във всеки брой една вестникарска колона с „История на комиксите“.

Събрах екип приятели от списание „Дъга“ и тази машината също се завъртя макар и за много кратко.

За мен славното приключение ДЪГА отдавна беше приключило и с Димитър Стоянов-Димо станахме перзиденти на издателство Плеяда.

След което последва огромна пауза за родните ни РАЗКАЗИ В КАРТИНКИ и настъпи времето на преводните КОМИКСИ, предимно американски и отвреме-навреме френски, а малко по-късно и манга, които бяха пъстри, лъскави, перфектно отпечатани и в началото много евтини.

Няколко човека от бившото вече списание не можахме така лесно да се примирим с края на българските комикси и опитахме доста неуспешно (за някои дори фатално) да се преборим с чуждата инвазия. Списанията „Плеяда комикс“ – 3 броя, „РИКС“ – 2 броя, РИКО“ – 1 брой изобщо не успяха да се измъкнат от мъртвата хватка на търговците и безславно приключи епохата на РАЗКАЗИТЕ В КАРТИНКИ.

Все пак се радвам че, благодарение на списание ДЪГА, комиксите в България имаха своите златни години и се утвърдиха като вид изкуство, защото те даваха цвят на панелно-сивите времена от късния соц, а и разказваха добри истории. Когато ги разглеждам днес, ми се струват леко демоде, но - по дяволите! - те бяха разменната монета на децата от 80-те и най-якото нещо, което те притежаваха.

Като най-значим, непоклатим представител на комикс изкуството от тези години е непрежалимият и великолепен Стоян Шиндаров, когото скоро май никой няма да успее да засенчи и надмине.

част ЧЕТВЪРТА - ПРОБА/ГРЕШКА

  На 23 ноември 2003 година, шепа млади, надъхани и наивни ентусиасти, се опитват да възродят любимото списание ДЪГА и за година и половина успяват да издадат цели 13 броя.

Номерацията за новите броеве започва наново, като 1 и 2 брой излизат през 2003 година, а от 3 до 12 брой – през 2004 година. След публикуването на брой 13 през април 2005 година издателството фалира и списанието е спряно.

  Лесно е да пишеш за нещо, което отдавна го няма, пък аз така или иначе нямам намерение да критикувам никого. Единственото, което ми идва на ума докато разглеждам броевете е „младост и дързост“ дори и това, че Онази Дъга беше детско списание...,а тази не е. Правят впечатление тогава младите Сатанасов, Боби Клисурски, Мая Бочева и Титис, но зная, че на тях най-добрите им години тепърва ще предстоят.

  И това беше истинският край на българската КОМИКС периодика.