Нещо като автобиография

1.

Спомням си как седя на прозореца в кухнята през зимата, той запотен, а аз с изплезен език, си рисувам кефлийски по него с пръст. Рисувам чудесен кон, който по едно време започва малко да прилича на вълк, ама като добавям грива и опашка си става идеален. Изхвърчам да повикам критиката (майка ми).

   През това време три меренски капки се стекли от корема на добичето, та мама (подигравчийка такава!) взе, че ми се присмя дето съм му нарисувал седем крака. А иди ѝ обяснявай на четири години елементарни физични явления, кондензации, гравитации и т.н. На всичкото отгоре, тя знаеше много добре, че мога да броя до десет, че и отгоре.
   

Така си отнесох първата незаслужена и размазваща, художествена критика. За по-сигурно престанах да рисувам по стъклата, а на лист с молив и гума.

2.

Едно време, когато бях малък, най-обичах когато ме приспиваше дядо Петър, защото ми четеше приказки. Без да се усетя, някъде към четвъртата ми година, започнах да разпознавам буквите, а после и да сричам, на шест тръгнах на училище и вече си четях сам.

Тогава дядо измисли друга приспивателна игра, четяхме "приказките на юргана". Завиваме се до брадичките, избираме си приказка и уж четем. Сочим с пръст , все едно следим думи и редове. Първо започвах аз, а като се уморя, продължава дядо. И винаги продълженията бяха дълги и безкрайни. Чак по-късно се усетих, че си ги е измислял, защото доста от приказките знаех наизуст, а неговите звучаха другояче, променяха се и всеки път имаха съвсем различен край.
Спомням си, че понякога това ме дразнеше и си исках моята стара приказка, а той ме успокояваше, че те са вълшебни, правят каквото си искат и затова се наричат "приказки". Демек, да не им вярвам много, защото изведнъж може да се обърнат и да бъдат други. Мъдър дядо.

  3.

 Няма да забравя тавана на старата ни фамилна къща с проблясващите от случайно промъкнал се слъчев лъч прашинки и аз - момчурляк на 12-13, прикътал се до овехтял огромен куфар пълен с вестници, книги и книжлета. Моето съкровище. Бяха странни издания, написани на особен български език с две букви, които не бях виждал до тогава.

  По-късно, когато дядо Петър обясняваше значението им, ми разказа, че комунистите обявили стария правопис за буржоазен, а да си БУРЖОА през петдесетте и шейсетте си беше опасно.  Научих, че буквата ЯТ (Ѣ) е заменена с Я, Е или А. Например вместо БѢЛЪ вече се пишело БЯЛ, а в множествено число: БЕЛИ.

  Че е изхвърлена и буквата голям ЮС (Ѫ) и думата БѪДА става БЪДА, а ТѢ СѪ вече трябвало да се изписва ТЕ СА.

   Защото през 1945 година била проведена просъветска реформа, която осакатила азбуката ни, за да доближи българския правопис до руския. Тогавашната граматика била обявена за проява на езиков елитаризъм и отчуждение на интелигенцията от масите. Отпаднал дателния падеж и се променил винителния при лични имена, титли и обръщения от мъжки род, отпаднала и двойнта употреба на звателния. Определени букви като Щ, Ѣ, Ю, Я, Ѫ са обявени за буржоазни, а Ѣ и Ѫ като символ на консерватизъм и великобългарски шовинизъм били премахнати.

 Така че имах разрешение да чета и разглеждам, но никога да не изнасям и показвам книгите и вестниците навън, и скатан до стария куфар под прашасалия прозорец бях собственик на забранено съкровище. Всичко, което притежавах беше забранено, ама пък вестниците бяха пълни с истории нарисувани с картинки (думата КОМИКС все още не съществуваше в България), малките книжлета с меки корици: кримки, приключенски и фантастични романи, дето поглъщах с настървение се оказаха долнопробна, буржоазна, булевардна литература, но бяха прекрасни, пък и забраненото е по-сладко, а кой можеше да ми каже „копче“ горе на тавана.

4.

Чак като порастеш, разбираш колко е тъпо да искаш да станеш голям и единственото което ти остава е да пазиш детето в себе си, само че, когато съвсем одъртееш, пък става трудно да се опазиш от него.

Когата навремето разглеждахме стария семеен албум с майка ми, тя винаги твърдеше, че това хлапе на снимката съм бил аз. По никакъв начин не мога да свържа този двегодишн фърфалак със себе си (единствен спомен имам от рипсените чорапи с досадни жартиери), но истината е че и аз съм бил дете и то точно това.