ПЪРВИ СТЪПКИ В ЗАНАЯТА

    Малко хора знаят, че преди да започна да си изкарвам хляба с илюстрации и комикси, дълго време рисувах плакати.

   Бил съм двайсетина годишен, когато по щастливо стечение на обстоятелствата, някъде преди средата на седемдесетте, съдбата ме бе свързала с прекрасния и талантлив художник Симеон Кръстев, а той явно е съзрял някакъв потенциал в мен и постепенно ме открехна на всичко, което знаеше за занаята ПЛАКАТИСТ. Показа ми техники и хватки, научи ме как да мисля плакатно и абстрактно, а и как се търси работа, водеше ме със себе си по редакции и издателства, запозна ме с най-големите майстори в българския плакат и имах щастието и късмета да съм в тяхната компания на редовните им сбирки в руския клуб.

Със Симеон Кръстев в Пловдив през седемдесетте, когато 
заради режим на водата успешно наводнихме хотел "Марица"

   Така се запознах с Асен Старейшински, Людмил Чехларов, Дари Икономов, Ицето Алексиев, Иван Газдов, Гичо Гичев, Стефчо Десподов, Жожо Липовански, Румен Цанов и много още. На тези срещи седях размазан, тих като мишка и само попивах акъл и опит.

   Един от големите ми проблеми по време на соца бе, че не вярвах на Партията и вечната дружба с СССР и изобщо мразех политиката. А политическите плакати бяха най-скъпо платени, пък аз нямах желание да правя такива и съвсем целенасочено преследвах темата, която единствено ме вълнуваше – филмовите плакати.
Още и през ум не ми минаваше, че може да кандидатствам в художествената академия, защото участвах редовно в национални и международни изложби и скоро бях приет в ателието на младия художник (АМХ), към Съюза на българските художници, което ме правеше равноправен член. Единствено определението „млад“ беше разликата, а тя за тогавашните времена означаваше: без политически поръчки, което ме устройваше идеално. За мен най-важното тогава бе, че можех да участвам в изложби, работите ми се оценяваха през държавната комисия на съюза, купувах си бои, картони и всякакви художнически материали от бай Пенчо в магазина на СБХ и през лятото водех семейството си в Созополската ни база.

   Редакцията на „Филмов плакат“ по това време се помещаваше на „Шишман“ и „Паренсов“, там възлагаха работа, там носихме готовите рисувани плакати, които трябваше да минат през художествена комисия, за оценка.
Най-скъпо се заплащаха тези за български и съветски филми, те се и печатаха задължително в по-голям формат – 70/100, всички останали - наполовина, най-ниска категория бяха афишите със снимки и текст.
   Престижно и по-скъпоплатено беше плакатът ти да е отпечатан с размер 70/100 сантиметра, но той се и работеше на картон с тази големина, а за рисуване и запълване това си е огромна площ.
   Да притежаваш такъв картон също не беше проста работа. Наричаше се „каширан картон“ и можеше да си го закупиш или поръчаш в книговезница. Кашираният картон е рисувателна хартия (кадастрон) залепена върху мукава. В книговезниците продаваха единствено с български кадастрони, които бяха отвратително качество и при триене с гума или щриха се размазваше, или повърхността се разбридаше и след това трудно се покриваше с акварел или темпера, защото оставаха лекета. Отвреме-навреме в книжарниците пускаха стабилни и гладки немски или японски кадастрони, с които се запасявахме и част от тях носехме в книговезница да ни ги кашират. Ако имаш връзки, разбира се.
   Когато ме приеха в АМХ, поне проблемите с картоните и боите до голяма степен отпаднаха. Не напълно защото там пък имаше наряд и списъци, и всяко голямо зареждане, предизвикваше няколко дневни опашки.
Изобщо, едно от условията да работиш като художник по това време, беше да се запасиш с качествени материали, но ако се наложи, да пригодиш начина си на рисуване и към по-некачествени.

   А пък пренасянето на завършения плакат от ателието до редакцията си беше цяло приключение. Ако нямаш толкова голяма папка, която да носиш през рамо, мъкнеш огромния, неудобен за пренасяне картон, увит в снадени листа амбалажна хартия или вестници, гънещ се при всеки повей на вятъра, в претъпкани атобуси, трамваи и тролеи. Недай си, боже да вали... Думите „файл“ и „флашка“ все още не съществуваха.
Мисля, че тогава шеф на „Филмов плакат“ беше Стефан Борисов, но аз работех предимно с колегата Румен Цанов. Практиката налагаше поне веднъж седмично да минаваш през редакцията и ако има нещо за теб, получаваш плик със кадри от филма, анотация на съдържанието му и отиваш да го гледаш на закрита прожекция.

Бубачко

Академията - специалност "Плакат"

Художник на комикси

   В 1979 година ми се случиха три важни, съдбовни неща: роди ми се син, приеха ме специалност Плакат в Художествената академия и започнах да работя за списание Дъга.

   През осемдесета си купих видеокасетофон (аз тогава си бях киноманиак и притежавах стотици филми) и нещата доста се опростиха, Румен ми се обаждаше по телефона, питаше гледал ли съм едикойси филм и на другия ден имаше готов плакат.
Западните филми идваха в България с огромно закъснение, а аз като фен имах събрани най-добрите и извадих късмет да направя плакати за доста от тях. По-неприятното беше, че тогава не ми е минавало през ум, след отпечатването да си поискам оригинала, а склада, в който държаха отпечатаните плакати, беше на майната си в Бояна. Така от мързел и безхаберие се оказа, че сега притежавам само двадесетина отпечатъка. Между тях открих четири-пет съвсем прилични за съветски филми (70/100), което за мен означава, че след десетина години стажуване с непретенциозни соц филми, през осемдесетте в редакцията вече са ми имали доверие и са ми възлагали „по-отговорни“ заглавия.

   Според мен, най-силен за мен е бил е периода 1989 –1991 година, когато съм избълвал голямо количество плакати за западняшки филми. Между всичките има и някои доста добри. Например за „Ангелско сърце“ на Алън Паркър, направо сам си завидях, защото е един от любимите ми филми форевър и онзи Петър Станимиров от 1991 година, яко се е изкефил.

   Определено ми е доставило огромно удоволствие да направя плакат и за „Pink Floyd: The Wall“ през 1990, филм създаден през 1982, пак с режисьор Алън Паркър. Предната година го бяха показали в програмата на световната кинопанорама в София и от редакцията на "Филмов плакат" ми се обадиха да направя спешно плакат за филма.
   Толкова много неща се промениха през тези години, бай Тошо беше свален, соц лагера се срутваше като домино, "комунизъм" стана мръсна дума, Берлинската стена беше съборена предишната година и Роджър Уотърс беше направил много як концерт с парчета от албума в Берлин на Потсдамер плац.
   Имах и аудио албума и филма, а бях гледал и концерта, така че бях готов. Змислих се за въображаемите стени, с които сме обградени и за "желязната" завеса, която се оказа не толкова желязна и реших да направя стената нарисувана върху проядена от червеи парцалива завеса.
   Много се радвам на този плакат, защото (въпреки, че филма вече не ми е толкова любим) албума слушам с голямо удоволствие от 1979 година до днес.
   Но за мен „черешката на тортата“ си остава плаката за „Конан варваринът“на Милиъс, любим герой, любим филм и сбъдната мечта. Той е създаден през 1982 година, а се появи по българските кина през 1990.

   В този период нарисувах още два плаката за „Мухата“на Кроненбърг и „Синьо кадифе на Линч.

   Някъде по същото време беше създадена и редакция Българско видео. Обложките за видеокасети, които съм нарисувал, наистина ме впечатляват като количество.
  

   Но всъщност, тогава дойде и края. Раздържавяването. Хората от бранша прецениха, че много по-лесно е да ползват снимки с кадри от филмите, отколкото да работят с художник, на когото да плащат и постепенно рисувани плакати взеха да се срещат все по-рядко и бяха заменени с афиши със снимки, а думата „плакатист“ почти изчезна и вече не звучи толкова гордо.
   След комиксите – политическите и икономически промени, падането на желязната завеса, демокрацията и пазарната икономика, които уж очаквах с такова нетърпение, взеха че убиха и плакатите.
   Време беше и аз да се променя, рязко смених посоката, вече си имах издателство, а там рисувах корици и илюстрации за книгите на Стивън Кинг. Но това е друга история, за съвсем друг човек.