За комиксите от деветдесетте - "Дъга", "Чуден свят" и "Разкази в картини"

Рисувам откато се помня, мама (Светла ѝ памет!) пазеше мои рисунки от три-четири годишен. А комиксите се появиха в доста по-съзнателна възраст. Но след като ги открих останах завинаги техен верен почитател. През 60-те години, родителите ми ходиха до Югославия и от там ми донесоха рисувани книжки, които се казваха BLEK.

 Бях очарован, защото по това време темата за индианци и каубои ми беше любима, а и подобни нарисувани истории виждах за първи път. След време разбрах, че по РЕП-овете се продава вестник с подобни картинки, вестник  Ваян. 

Купувах си го отвреме-навреме когато съберях стотинки, а по-късно и вече по-редовно списанието, което го замести - "Пиф", то беше единственото, което официално се разпространяваше по това време и много скоростно изчезваше от будките за вестници и списания.

Имал съм късмет от антикварен магазин или "на черно" да се сдобия и с югославските "Стрипотека" или "Политикин забавник" и много рядко, някое италианско или американско книжле. Спомям си, че ги разглеждах много бавно с огромно блаженство. Нищо не разбирах от текста, но пък картинките бяха зашеметяващи. И до днес помня почти всички герои. Когато бях на 12 години по кината прожектираха един филм за Поразяващата ръка и Винету. Гледах го и като се прибрах вкъщи, си направих скицник със собствен комикс по филма. Това беше нещо, което за пръв път съм рисувал целенасочено, като продукт. В махалата всички приятелчета много го харесваха и се беше превърнал в парцал от прелистване. По късно в училището за приложни изкуства си направих смешен комикс за концерт на Бийтълс на стадион “Васил Левски”.

     А през 1979-та се появи списание Дъга…

     Когато разбрах, че в България ще излиза истинско, българско списание за комикси направо пощурях. След два-три дни бях нарисувал две страници фантастичен комикс по собствена идея в елегантен стил с размит туш. Окрих адреса на издателството – улица „Владимир Поптомов“ №56  и ги занесох в редакцията. Бях много притеснен и за дружина бях взел със себе си приятеля ми Гената (Евгений Йорданов). Запознаха ни с главния редактор Георги Гаделев и още някакъв човек, който се оказа Стоян Шиндаров (един от любимите ми художници, автор на “Войната на босоногите”). Стоян пръв разгледа страниците и попита дали може да пипне нещо по една картинка. Съгласих се, а той с бяла боичка прмести зеницата на окото на главния герой, така че да отиде съвсем в ъгъла, и каза: Така е по-драматично! И получих благословията му!   Попитаха ме какви сюжети предпочитам и аз казах - фантастика. Нямаха готови сценарии с фантастика и трябваше да седя на повикване, защото издателската политика била сценарият да се пише от професионален писател -  художниците били неграмотни. По-късно това правило отпадна и станахме грамотни.

     Коментирах цялата ситуация с приятелско семейство журналисти и на тях им хрумна весела история за космическия нашественик Чип,  децата Карамела Му, братчето ѝ Пуки, и кучето им Шницел. Те като журналисти имаха право да пишат сценарии! За една седмица нарисувах първите седем страници и на бегом ги отнесох в издателството. Тази история беше приета без възражения.

     Не седях да чакам, а след месец отидох с нова идея за комикс и този път комична - “Бубачкин”.   Придвидливо бях написал и името на единия от двамата като сценарист. Жоро Гаделев го представи на художествения съвет на издателството и там го приеха със забележка да се смени заглавието и името на главния герой, защото Бубачкин звучало руско и някой другар можело да се засегне, пък един от второстепенните герои, от Гнуси прекръстиха на Глупи, което из основи промени цялата концепция за този многокрак дебелан и функциите на много, много лош, пое дребничкия и глупав Гъгри, за чието име никой нямаше претенции. Така се започна.

     През 1980 гдина завърших всички епизоди на „Карамела Му, Пуки и галактическите пирати“ и зачаках кога ще излезе.

     Появи се чак в 5 брой през 1981 година. Докато чаках лека-полека подкарах и епизодите на „Бубачко“. 

     През това време известния писател-фантаст Светослав Славчев написа за мен сценария "Двубой с Касандра". Според Стивън Кинг - важна е историята. Но и най-добрата история може да бъде прецакана от лош сценарий.

    

      В „Дъга” сценариите минаваха през издателски съвет, в който никой не беше работил нещо подобно. А редакторската работа бе да следи за граматически грешки. Във всеки случай художниците на комиксите там нямаха думата. Двама или трима от съвета имаха нужното образование, което не означаваше, че разбират от писане на сценарии и то за комикс. А пък да върнеш за преработка текста на известен писател и дума не можеше да става.

   Та най-неочаквано още в началото голям проблем, поне за мен се оказаха сценариите на д-р Славчев. Винаги съм предпочитал да работя комикс със сценарист, но по тема която познавам или съм предложил. В България никога не е имало професионални сценаристи, което е отчайващо. Сега бях попаднал на автор, който се бори за всяка своя свещена запетайка и държи на страницата да има повече текст, отколкото рисунка, а пък и всеки следващ епизод започваше с изписана кратка анотация на това, което се е случило в предния. Опитвали ли сте да накарате писател да съкращава текста си? Пробвал съм, не става! Може би са му заплащали на брой знаци...

     А какво ще кажете за няколко страници диалог на двама души в космически кораб и още по-лошо - монолог. За поредицата „Янтар“ близо месец провеждахме безкрайни телефонни разговори, в които аз – „неграмотния“ художник уча светило в българската фантастика как се пише сценарий за комикс. Накрая успях да го убедя да включи поне още един персонаж-робот, който да придружава и разговаря с героя в самотните му, космически пътувания. Въпреки всичките ми напъни в списание "Дъга" съм рисувал негов епизод от пет страници, в който главния герой среща абсолютния си двойник в самотна космическа капсула. Иди разбери кой на кого говори и кой е истинския.

      Измъкнах се хитро, като сложих на двойника съвсем леко сияние около фигурата му, но ми идеше да удуша горкия д-р Славчев. С годините накрая нещата между нас потръгнаха, особено след като се нави да ми напише сценарий по прекрасната му повест „Крепостта на безсмъртните“.

     Разбира се, налагало ми се е да си пиша и сам сценариите (и много други колеги го правеха, като пишехме за сценарист някой роднина или приятел), защото ми беше писнало от глупостите, които са ми предлагали, или пък е било адаптация на роман и не ми е бил нужен сценарист. Най-предпочитана за мен е работата в екип, когато художника участва при писането на сценария като консултант (Но в интерес на истината, за чужбина съм работил и със суперпрофесионалисти, с които създаването на комикс е истинско удоволствие. Идеите им са оригинални и вдъхновяващи, всичко в сценария им е подробно описано и обяснено, това са хора с режисьорско виждане, които те предизвикват да дадеш най-доброто от себе си).

     След одобряването на сценария, започваше рисуването и туширането. Всеки епизод се гледаше от художествения съвет на издателството.

     Спомням си, че главния художник Георги Гаделев се сърдеше, ако епизод надвишава определения брой страници. Не си спомням да съм правил корекции, но ми се е случвало през 1984 година да прекадрирам с ножицата цял епизод, за да съкратя една страница от „Крепостта на безсмъртните“. И всичко това заради една алхимична лаборатория, която някак си отвътре ми дойде да нарисувам на на един лист с всичките ѝ детайли. До ден днешен се изумявам защо ли съм си причинил всичките тези неудобства? А, де?!

     На всичкото отгоре, времето за работа, което ми е отнела е било двойно или тройно повече от нормална страница, да не говорим за ровенето в енциклопедии и книги, защото по това време нямаше интернет. С нещата, които съм нарисувал вътре е можело да запълня поне 5-6 панела, па и повече, като гледам следващата страница, но всеки път като я видя мислено си стискам ръката, защото всъщност ми харесва точно така.

***

     През 1983 година в българската комикс история се беше случило второ чудо и на книжния пазар се появи списание „Чуден свят“. „Дъга“ вече си имаше конкуренция.

     При това доста по-разкрепостена и без сериозен политически ангажимент. Понеже по това време, като художници на свободна практика работехме „на парче“ и никакъв конкретен договор с издателствата, нямах никакви угризения, в момента когато Димитър Чаушов – художествен редактор на новото списание ми се обади и покани на разговор. Издателство „Народна младеж“ нямаше претенции, кой пише сценария и това беше чудесно. Възложиха ми да им нарисувам неприетата в „Дъга“ фантастичната история, която бях нарекъл „Бор“, а двамата с приятеля ми Евгений Йорданов поехме и водещия комикс на списанието – нашата историческа поредица „Радул“.  Чак на следващата година Гената успя да се пребори с тежката и тромава машина на издателсво „Септември“ и за „Дъга“ нарисува поредиците „Томек“ и „Добромир“.

 

     

     В началото на 1986 година, бях нарисувал всички епизоди на „Крепостта“ и тъкмо се забавлявах да пиша адаптация по „Островът на съкровищата“ на Робърт Луис Стивънсън, когато д-р Славчев изпрати нови епизоди за Янтар. Уфф!

     С досада направих два скучни епизода, накрая не издържах и помолих Гаделев за разговор. Срещнахме се на кафе в „Млечния бар“ на площад Славейков и разговорът ни не беше никак лек, защото на него хич не му беше приятно, че съм започнал да рисувам и за конкурентното списание. След неизбежното конско, което ми прочете по препоръка на шефовете, след това обаче добави, че напълно ме разбира и той също би постъпил така, ако е на свободна практика, без договор. Тогава си отдъхнах и най-човешки обясних, че вече ми е писнало да рисувам Янтар и му  връчих сценария на „Островът“. За мое огромно учудване, той изобщо не се подвоуми, хареса идеята от раз и каза, че ще даде на друг да завърши „Херкулан не отговаря“, но постави условие да продължа да рисувам и „Бубачко“. Стиснахме си ръцете и щастлив и спокоен се отдадох на приключенията на Джим Хокинс и буболечките чак до 1990-та.

     Някак си между перестройки и други залисии през 1989 се случи и трето чудо. Главният редактор на вестник "Септемврийче" ме потърси, за да ми възложи да създам ежеседмичник, който да организирам и списвам като специално вестникарско, комиксово издание "Разкази в картини". Концепцията ми беше създадена и одобрена за едно денонощие.

     С писателят Иван Мариновски създадохме геройчето на вестника – Пулси, като всеки брой започваше с приключенията му, 

както и фантастичнта поредица „Неотера“. Събрах екип приятели от списание Дъга и тази машината също се завъртя.

     

     Междувременно в „Чуден свят“ успешно се подвизаваше Радул и понякога Бор, а „Островът на съкровищата“ и „Новите приключения на Бубачко“ си излизаха като по часовник в „Дъга“.
     Но нищо не беше такова, каквото изглеждаше,  защото на хоризонта ленивият соц гигант безпомощно се олюляваше в безумните си опити да се „переустрои“.

                                                                       ***

    Та да се върнем към списание „Дъга“, защото то е основата на творческия път за мен и още много колеги.

     "Септември" беше партийно издателство за албуми, календари, плакати, картички, знаменца и друг соц мърчъндайзинг (всичко това на луксозна хартия и с луксозен печат) и беше странно, че точно то издава комикси (на каквато има хартия и с отвратителен печат, но все пак цветни комикси), но изобщо не съм се замислял, че е било политика и това издание всъщност покрива разходите за всичките останали губещи дейности. Важното беше, че рисувам комикси! По-късно, когато започнаха прочутите сбирки, организирани от Жоро Гаделев (винаги в деня на получаването на хонорари, а българските издателства по това време плащаха веднъж в месеца и по стълбищата на издателствата се виеха огромни опашки). Та той ни е разказвал, че списанието е било създадено по поръчка на Людмила Живкова (дъщеря на "вожда" Тодор Живков) по образец на френското "Пиф".

     Според ръководството на издателство „Септември“, това списание "трябва да разказва в текст и картини за юначни битки на народни бранители; за подвизите на партизани и ятаци; за мъжественото единоборство на смели разузнавачи; за дръзновените покорители на космически пространства; за героизма в трудовото ежедневие на нашия народ".

В началото „Дъга“ излизше три-четири пъти в годината, без сериозна концепция относно подредбата на материалите в него (някои от поредиците така и останаха незавършени) и под зоркото око на Партията.

     Този интервал от време беше доста неудобен за човек на свободна практика, защото бяхме доста художници, а списанието само едно и нямаше гаранция, че епизода, който си нарисувал ще излезе в следващия брой или след половин година (или още по-лошо, ще бъде спрян от държавната комисия, която решаваше какво може да се публикува и какво не). През тези месеци си длъжен да поемаш други ангажименти, за да преживяваш и често ми се случваше, да претупвам цели епизоди за две-три безсънни денонощия и да предавам работата си в последната секунда. Според мен при комиксите, паузите от месец или повече пречат на концентрацията на художника и оказват пагубно влияние върху цялостния вид на поредицата: стил, разкадровка, композиция.

     Но пък това неудобство бързо се забравяше, защото заплащането беше доста атрактивно и примамливо за онези времена, всеки панел беше с цената на илюстрация (в зависимост от степента на сложност от 20 до 100 лева, при средна месечна заплата за България през 1985 година – 210 лева) и много колеги се усетиха, че всяка фигура или лице прави рисунката сложна и колкото повече панели имат в страницата, толкова по-висок ще е хонорара. Само за справка ще спомена, че да се вредят да илюстрират книга с десетина илюстрации в някое от другите издателства, повечето млади колеги чакаха минимум година. Много от тях се пробваха в комикса, но се оказа, че никак не е лесно да се рисува и скоро се отказваха.

     Така се оформи една стабилна група от художници, които имахме постоянен ангажимент към списанието. Водещи фигури бяха Стоян Шиндаров, Христо Кърджилов, Николай Додов, Венелин Върбанов-Хари, Георги Шуменов и Константин Георгиев-Коко. От първата вълна художници не трябва да пропускам Владимир Коновалов и Светослав Янакиев - те бяха малко по-възрастни от нас, с изграден стил и изобщо бяха наясно какво правят. Всъщност ние, останалите се учехме от тях на чалъмите на занаята.

     Постепенно някои приключиха ангажимента си към издателството и освободиха място за Втората вълна. Това бяхме хората, които продължиха до края: Евгений Йорданов, Божидар Димитров, Николай Киров, Димитър Стоянов, Румен Чаушев и аз, а на малко по-късен етап се включиха още Сотир Гелев, Валентин Ангелов, Емануил Чальовски и Росен Манчев, от старите останаха само Хари, Коко и Свето Янакиев.

     Естествено имаше и доста хора, които се появяваха епизодично, но не мога да пропусна големи имена като Борис Димовски, Тодор Динов, Доньо Донев, Венелин Вълканов, Людмил Чехларов и Иван Газдов.

     Липсата на информация по това време беше най, най-големия ни проблем. Единственото комикс издание, което се продаваше официално, беше списание „Пиф”. „Рахан” на Шере, „Теди Тед” на Фортон, „Доктор Жустис” на Марчело, тези комикси ми бяха като Библия и с тях започнах, а по-късно в антикварните книжарници открих и Манара, Топи, Мьобиус и Билал.   Това бяха художниците, които са ме вдъхновявали и от които съм се учил. Същият този проблем – липса на информация, продължи да ме побърква и по времето когато вече професионално започнах да се занимавам с комикси. Това е и причината да оформя някакъв собствен стил , който е по-близо до европейския.

     Тогава не можеше да се пътува свободно извън България, и с колегите от „Дъга” изкупувахме всички енциклопедии свързани с история, архитектура, природа, които се появяваха в чешкия, полския и немския културни центрове и руската книжарница. (Малко по-късно, когато започнах да рисувам за издателство „Ломбард”, всичките ни контакти се осъществяваха единствено със стандартната поща. За всяка нарисувана страница правех качествено ксерокс копие и го изпращах като колет в Брюксел за одобрение от моят арт директор - Боб де Мур.

     Бях помолил холандския ми сценарист да изпраща американски каталози за мода, архитектура, коли, техника и други джунджурии, защото действието в историята ни се развиваше в Щатите. На една от страниците катерички се ровеха в кофи боклук, боклук но американски, така че човека най-прилежно ми изпрати кашон с боклуци. По това време личната кореспонденция, особено идваща от западни страни, задължително минаваше през щателна проверка и тези, които са проверявали колетите и писмата в пощата сигурно са се шашнали).

     Но въпреки всичко, за нас-художниците от "Дъга" това си беше един безкраен празник, еуфория, която продължи близо десет години. Бяхме банда брадати, дългокоси млади момчета. Между нас нямаше конкуренция. Бяхме приятели и такива останахме и до днес. Не се смятахме за по-различни, но останалите колеги-художници ни възприемаха по-различно, заради легендите за хонорарите, които получаваме и най-вече, защото умеем това, което те не могат. Лоша приказка се носеше за нас в началото - тези, комиксаджиите, които рисуват идеологически диверсии. Сред артистичните среди това изкуство се възприемаше като упадъчно. Академиците ни смятаха за псевдохудожници и чуждопоклонници. Думата "комикс" бе мръсна дума, декадентска и забранена, официално беше обявено, че "Дъга" е списание за разкази в картинки. Естествено това си беше чиста завист, защото някак си не беше редно в едно "развито" социалистическо общество, някой да печели пари като си прави кефа докато рисува „диверсии“.

     Тези, които притежават броевете на списанието, сигурно са забелязали как сценаристи и художници, въпреки всичко успяхме лека-полека да преодолеем строгите клишета на соцреализма, които задължително изискваха червеното знаме да се рисува със строго определен червен цвят, да не се използват „американски“, а съветски петолъчки, да не се рисуват църковни символи, ангелчета и светци, и как в 42-та броя на поредицата "Дъга" политическата алена линия на списанието постепенно избледнява докато в 32 брой като водещ епизод се появи уестърн - „Томек“ на Евгений Йорданов.

     Така постепенно и гневните викове на хулителите се превърнаха в жални вопли и затихнаха, защото децата си харесаха списанието. Разбира се, в началото тук-там на страниците му се срещаха откровено партийни пропагандни комикси и материали, но много скоро, покрай "перестройката" те изчезнаха и изданието си стана симпатичен, пъстър, детски омнибус. По едно време тиражът стигна 300 хиляди, и то само защото нямше повече хартия за допечатване.

      

     От 1979 до 92-ра излязоха 42 броя на „Дъга“, повечето с тираж над 100 000...

...и това беше краят.

 

     Комиксите даваха цвят на панелносивите времена от късния соц, а и разказваха добри истории. Когато ги разглеждам днес, ми се струват леко демоде, но - по дяволите! - те бяха разменната монета на децата през 80-те и бяха най-якото нещо, което те притежаваха.

    Още не съм убеден, че съществува нещо като българска школа в този жанр. За това са необходими няколко поколения. Ние в „Дъга” все още се учехме, когато списанието спря да излиза. Самият аз продължавам да се уча, особено в днешно време, когато интернет за секунди ти предоставя всичко, от което се интересуваш, а начинаещия художник  може да прегледа работите на стотици художници от цял свят и да оформи стила си най-правилно и удобно. Купища ненужни вече албуми и енциклопедии отпреди четирисет години, задръстват библиотеките ни, като СКЪП спомен за времената, когато нямахме никаква информация. Се ла ви! Все пак се радвам че участвах в приключението "Дъга", че благодарение на това списание, комиксите в България имаха своите златни години и се утвърдиха като вид изкуство.