РЕДАКТИРАНЕТО

   Колко странно е усещането да те редактират.

Сякаш историята, която най-невинно си сътворил е всъщност невероятен урод, дето лежи със смъкнати гащи, гол-голеничък проснат на операционната маса и хирурга-редактор добронамерено кръцва и замества с правилните, разни разкривени парченца от нея.

Ти стоиш от страни и имаш право само да кършиш пръсти.

Отвреме-навреме, виновно мънкяш обяснения за някой нефелен израстък, но общо взето крещиш наум в тих ужас, осъзнавайки още колко дивотий си сътворил и сега тепърва ще трябва да отговаряш за тях.

Събираш сетни сили, плахо наблюдаваш как добрият доктор Франкенщайн прави оздравителна дисекция на творението ти и умело пришива кръпка по кръпка.

И докато бемълвно наблюдаваш всичко това, тайно се надяваш, че от разкашканото, разпарчетосано, безформено Нещо проснато пред теб, накрая ще се пръкне прекрасно, мило и зъбатоухилено чудовищенце.

По едно време с Елена Павлова, (която освен великолепен автор и превъзходен преводач е и любимият ми редактор) си говорихме дали творците са шастливци или мазохисти.

И стигнахме до заключението, че са по-скоро мазохисти, защото понякога е голям зор да ги осени вдъхновение, а след вдъхновението обаче идва работата, тя пък е свързана с много нерви и умора, само някаква необяснима еуфория ги крепи докато създадат Нещо, след това, мъки и още късане на нерви докато Нещото види бял свят и накрая безумно треперене и върховни терзания как ще се възприеме това Нещо от читателската публика.

А най-накрая идва апатията, на тях вече изобщо не им пука за Нещото, защото отдавна са се захванали с друго ново Нещо. И така, цял живот.

Но най-гадното е, че заради всичко това, те се чувстват щастливи, че си го причиняват.