Как и защо нарисувах "Седем градски гряха"

  През 2019 с Благой Иванов направихме една доста сложна за мен книга и емоциите от създаването ѝ все още не ме напускат, затова реших да излея това, което мисля за нея и най-накрая да мирясам, за да започна нормално да си гледам текущите задачи.

Първото, което искам твърдо да кажа е: Това не бе книга по или за Библията. Единствената връзка с нея са седемте човешки смъртни гряха достигнали разцвет в нашето съвременно общество. Тук ние не наставляваме, не морализираме, не поучаваме, а просто регистрираме крайни резултати, пък всеки да си вади заключенията.

През двете години работа по темата, имах достатъчно време да помисля каква е мотивацията да рисувам тези седем истории, защото рисуването е самотно занимание и когато вече си решил каква ще е рисунката, ръката си знае работата, а за теб не остава нищо друго освен да наблюдаваш и да мислиш.
Така един ден разбишках милионите хаотични мисълчета и мислички, и оголих темата:

                     ЗАЩО РИСУВАМ ТОВА?

И първото, което ми хрумна за греховете, бе да игнорирам Бог и Великия вселенски разум, така сведох нещата на по-разбираемо за мен ниво - майката Природа, не Природата и човека (или по-скоро Човека срещу Природата), а за НЕЯ - Природата като творец и наш създател.
Защото ние, а и всичко което ни заобикаля сме частица от този създател и съществуваме благодарение на двата ѝ основи закона – Хармония и Възпроизводство. Но когато създава своето последно, върховно творение – Човека, случайно или нарочно, Тя май допуска огромна грешка, дарявайки го с разум.
То разумът е много красиво, висше и божествено нещо, но за съжаление, има ум, има и безумие и граница между тях няма. Примерите в световната история ни показват безброй уж разумни неща довели до безумни последици. И този наш безумен разум в продължение на стотици години ни води в грешната посока с намерение да покорим своя Създател забравили, че сме част от едно цяло и всъщност вървим срещу себе си.
Не е случаен изразът „Грешка на Природата”, а грешките ни превръщат в грешници и седем са нашите смъртни гряха: похот, чревоугодие, алчност, леност, гняв, завист и горделивост, а пък ние човеците сме изобретателни и понеже само седем са ни малко към тях вече сме добавили: лицемерие, посредственост, простащина и арогантност.
И докато сме им подвластни, спасение за нас няма, защото греховете раждат чудовища.
Добре поне, че не сме безсмъртни и един ден, когато великото ѝ търпение се изчерпа Тя ще поправи грешката си.

Такива ми ти работи..., а ето и моите коментари за това как, и защо нарисувах "Седем градски гряха".

"Бащата" беше първата история, която нарисувах. С нея ми беше все още забавно и можех да си позволя хилядите мухи, за нея съм благодарен на Благой, че се съгласи да вкарам две допълнителни страници с пълнене и изпразване на хладилник и то само, за да се стигне логично до панела с нещастното, ужасено куче, за мен това е момента, когато историята става зла и затъва мноого дълбоко.

Най-тежка ми беше "Проникновение" заради непознаването ми на живота на хората с различна сексуална ориентация. Самата тема ми е неприятна, а за да направя проучване трябваше тайно от близките ми да влизам в разни отвратни сайтове с риск да си навлека излишни подозрения, разправии и обяснения. Цялата история рисувах заключен и в пълна изолация.

А най-приятна и лека се оказа историята за атобусния шофьор в "След малко". Там имаше два деликатни момента. Единият - да не се прекали с количеството разложени кадри, а втория дали да избегна рисунките на изгарящите хора. Благой ми беше дал пълна свобода във вземането на такива решения и аз "благородно" оставих читателите да си фантазират какво точно се случва в горящия автобус и дали цистерната ще избухне.

Все още не мога да преценя дали за мен "Състезанието" е най-добрата история, но тя ми направи впечатление още само като текст, напомняше ми на Бредбъри, Кинг и Маккамън. Беше вълшебна, невинна и порочна. 

През цялото време съчуствах на Рони, че се забърка в тази лятна драма от скука.

Още докато четях текста на Благой се изкефих как небрежно леко реалната история превключи на фантастична драма. 

 Исках по някакъв начин да покажа специалното си отношение към историята и направих доста страници реалистични рисунки с полутонове, които оградих с комиксов контур, но нещо не им беше наред, изглеждаха ми тежки и старовремски, а ми се искаше да е точно обратното, затова махнах полутоновите рисунки и ги замених с различни по големина растери, които изрязвах по формата на фигурите и магията се получи.

За първи път работя по този начин и повече никога не искам да го повтарям защото е нерентабилно трудоемък, но мисля, че си заслужаваше изпитанието.

Другата история, която много харесвам "Да отпуснеш нервите" се получи някак от самосебе си. Тя сама ме водеше. В нея имаше няколко страхотни момента, които ме предизвикваха да ги нарисувам: мъртвите птици, бабата с кучето, разправията у дома и екшъна в офиса. Докато се усетя я бях завършил. Стана динамична въпреки умишления слоумоушън и си е чист дарк комикс с лек фантастичен елемент.

В "Сестрите" - една камерна история, в която действието не излиза от къщата на трите сестри, задачата бе малко по-лесна, на първи план трябваше просто да създам контраста между двете бетонни фанатички и красивата им по-малка сестра, жертва на силикона и криворазбраната естетика на миските, а на втори план да покажа физическото и духовно самоунищожение на Габриела, готова на всичко само, за да се хареса на каките си. Смятам, че това е една много поучителна съвременна приказка, която си заслужава гадния финал.

Историята на двамата близнаци в "По-добрият" ме изнерви доста защото е неприятно във всеки панел да рисуваш по две абсолютно еднакви фигури, добре, че беше спасителната пиратска кърпа, от друга страна ме дразнеше и как двама безумни родители могат да разделят две капки вода на сладка и солена.Това е, може би най-буквалната библейска притча в цялата книга. През всичкото време жизнерадостния веселяк Тим ми беше по-симпатичен от затворения и меланхоличен Том. Даже си позволих да покажа предпочитанието си като го направих почитател на Стивън Кинг (когато се запознах с Благой Иванов, той беше горе-долу на техните години и това беше намигване и към него). Когато рисувах последния панел на гробището се утешавах, че в крайна сметка е загинал Том, а щеше да живее Тим.

Най-гадното в цялата ситуация, е че читателите дори и не подозират какви битки водят аторите докато работят над произведенията си, а още по-най-гадното е, че това са битки със самия себе си.

Мисля, че излях душата си и се отървах от емоциите около тази книга, но току що е едно гласче в главата ми прошепна: искам продължение.