Филип Халсман

 „Истинските фотографи са директни и не разчитат на трикове или специални техники.“

Филип Халсман

   Филип Хaлсман (Рhilippe Нalsman) е роден на 2 май 1906 г. В Рига в еврейско семейство. Баща му е зъболекар, а майка му - учителка. Има по-малка сестра Люба, с която са много близки. Докато растат, прекарват ваканциите с родителите си в Европа.

   Когато е на 15 години намира на тавана старата камера на баща си. Със спестяванията си купува книга за фотографията и от там разбира, че трябва да има и стъклени плаки, защото по това време все още не се използва филм. Сдобива се с около дузина плаки и снима сестра си до прозореца.

   Сътворява първата си плака под светлината на рубинено червена лампа в банята.

   „Беше един от най-магичните моменти в живота ми. Под бледата червена светлина наблюдавах с широко отворени очи чудо: постепенно появяващите се тъмни очертания върху млечно бялата повърхност на плаката – формирането на първото фотографско изображение, което съм направил.“

   Очарованието от човешкото лице никога не го напуска и както той сам казва:  „Станах колекционер на отражения на най-съкровеното АЗ на хората, които фотографирах“. В училището в Рига учениците по това време учат едновременно пет езика – латвийски, руски, германски, френски и латински. Бащата на Филип иска той да учи медицина, но Филип от своя страна мисли, че бъдещето е в електроинженерството. През 1924 година на 18 годишна възраст завършва училище и отива да учи в Дрезден, Германия в технически университет.

   След две години сестра му заминава да учи изкуство в Париж и се влюбва в млад французин. Когато отива на тяхната сватба, Филип е толкова впечатлен от града, който по това време е безспорно световна столица на изкуството, че решава да остане да учи там.

   Както самият той обяснява е пленен повече от изкуството и литературата, отколкото от механиката и техническите науки. Въпреки че си взима безпроблемно всички изпити, за разлика от неговите състуденти инжинерството не му е по сърце. А снимането все повече и повече го завладява и изпитва нужда да експериментира, да създава. Фотографията, абсолютно неизследвана е едно изкуство в началото на своето раждане. Решава, че това е неговата ниша. Обявява на майка си неговото решение да напусне университета и да стане фотограф. Това я съкрушава. Професорът му по математика му казва: „Халсман, след няколко месеца можеш да имаш инженерна диплома, а ти искаш да станеш… фотограф!“

    Като един упорит млад човек Филип вярва, че това му решение е изключително правилно и интелигентно. Купува си на лампа, стар използван увеличител и обявява на приятелите си, че става професионален фотограф. Работи и експериментира със светлината месеци наред, като изследва всичките ѝ възможности – как светлината в различните позиции влияе на настроението и чувството на снимката, как променя чертите на позиращия. С тези опити придобива базово знание, което използва през целия си живот.

   Като повечето студенти в Париж, живее в малък апартамент недалеч от Сорбоната. Един ден млад французин го заговаря. Името му е Клод Делакроа (Сlaude Delacroix), който напуска работата си в малкия провинциален град, за да стане филмов актьор в Париж. Делакроа се нуждае от портфолио със снимки, за да го представя във филмовите студиа.

   Заедно отиват в хола на сестрата на Филип, там има бяла стена, която може да се използва за фон. Техниката, която носи с него е старата му камера и единствената му лампа. Чрез експериментите по време на сесията осъзнава, че светлината не е просто осветление, а също и могъщо средство за характеризиране. За една от снимките използва високо осветление и прави Делакроа да изглежда като фермер на слънце. При друга снимка използва осветяване отзад и го прави да изглежда вглъбен и драматичен като вдъхновен поет. На трета снимка използва осветяване под лицето и прави Клод да изглежда нещо средно между Дракула и чудовището на Франкенщайн.

   Делакроа харесва всички снимки и купува всичко. И заради тези фотографии получава мечтаната първа роля във филм, а Филип през целия си живот цени спомените, за това колко щастлив и признателен е бил Делакроа.

    „За първи път почувствах гордост и усетих как фотографията може да повлияе или промени нечий живот.“

    Около четири месеца по-късно идва и „великият момент“, когато Халсман решава да си купи втора лампа. Важна стъпка, защото вече знае, че с две лампи може да получи безброй много начини на осветяване.

   По това време в Париж няма никого, от когото може да научи нещо за този занаят и поради тази причина той се самообучава експериментирайки. Продължава да запълва знанията си и в тъмната стаичка.

   „Разбрах, че творческият процес продължава с всяка следваща стъпка. За мен всеки портрет е едно потвърждение на самоличноста. Но зная, че моите снимки, от идеята, до отпечатването, трябва да бъдат измислени и контролирани от мен.

   Моята най-голяма страст в живота са били хората. Човешкото същество се променя постоянно. Мислите и настроенията се променят. И тук стигаме до най-важния проблем при портретите, ако човешкото същество се състои от безброй много различни картини, коя от тях трябва да се опитаме да запомним? За мен отговорът винаги ще бъде – тази, която най-пълно разкрива външността и вътрешността на обекта.

   Такава снимка се нарича портрет. Истинският портрет трябва сега и след 100 години да бъде свидетелство как този човек е изглеждал и какво човешко същество е бил.“

    Студиото му отваря врати през 1934 година. Там той снима художниците: Андре Малро, Андре Жид, Льо Корбюзие и Марк Шагал. Той използва огледално-рефлексен фотоапарат с двойна леща, изобретен от него.

   Когато Франция е окупирана от нацистите, той емигрира със семейството си в Съединените щати със спешна виза, която получиава благодарение на Алберт Айнщайн с когото се познават.

   Пристига в Ню Йорк на 10 ноември 1940 и започва едно доста трудно време за Филип. Известен във Франция, но напълно непознат в Америка. Говори пет езика, но почти никакъв английски. Няма приятели и почти никакви пари. Прекарва първите три месеца в търсене на работа. Накрая сключва двугодишен договор с Вlack Star, фотографска агенция, която го изпраща да снима цирк и паради. През този период се научава да работи със светкавица – техника почти непозната в Европа. Семейството с двете им дъщерички  живеят в една стая в пансион, но въпреки това седмичният му аванс не стига. След около 10 месеца осъзнава, че агенцията не може да му намира достатъчно ангажименти и започва да си търси клиенти сам.

   Кони Форд

   Един ден в някаква модна агенция е привлечен от профила на младо момиче. За Филип то символизира всичко, което харесва в Америка: младостта, красотата и силата на тази нова страна. Момичето се казва Кони Форд – 18 годишна, току що започваща модна кариера. Тя се съгласява да му позира в замяна на снимките, които ще й направи. Решава да направи снимка, която да нарече „американски профил“. Купува американско знаме, направено от хартия, а осветлението му се състои от две лампи. Когато Кони пристига в стаята му в пансиона, той поставя знамето на земята и я кара легне и да сложи главата си върху него. Забавен момент е, че на всеки 10 минути телефонът му звъни, защото майката на Кони не вярва на фотографи и иска да се убеди, че с дъщеря ѝ всичко е наред.

   Кони харесва снимката и я слага в своето портфолио. Месеци по-късно показва своя албум на бизнесдамата Елизабет Арден, която веднага решава, че това е снимката, която търси, за да рекламира своето червило Victory Red. Страната е залята от брошури и плакати, на които е снимката на Халсман, а Кони става известна за една нощ.

   Това е първият му пробив в Америка. Фотографията печели медала на Клуба на арт директорите и отваря много врати за Филип.

А една модна сесия за дамски шапки води и до първата му корица в списание Life, което по това време е най-престижното за фотографи.

   През следващите 30 години Халсман се утвърждава като майстор-портретист и създава 101 корици със снимки на учени, артисти, държавници и художници за списание Life. Никой друг фотограф не е имал толкова много корици за него. Той е първият президент на ASMP — американското дружество на фотографите за списания през 1954 година, което под негово ръководство, успява да се пребори за регламентирано получаване на авторски права за фотография, а също така и за художниците на корици. През 1958 година той е обявен от колегите си за един от „десетте най-велики фотографи в света“. Той преподава „психологически портрет“ в New School от 1971 до 1976.

„За мен лицето – очите и изражението на устата е това, което изразява характера. Те единствено ни позволявт да доловим вътрешния мир на човека!“

                    Салвадор Дали

    37-годишното приятелство и сътрудничество с известния художник Салвадор Дали започва през 1941 година и в студиото му са създадени впечатляващите снимки на художника „Dali Atomicus“, „ Voluptate Mors“  и серията „Мустаците на Дали“.

   Години преди да убеди Одри Хепбърн, Грейс Кели, Ричард Никсън и херцога и херцогинята на Уиндзор да направят своя скок, той заснема странната и шантава снимка на Салвадор Дали. Художникът изглежда увиснал във въздуха сред три летящи котки, поток от вода и други летящи неща, а в задната дясна част на сцената лети и картината на художника Leda Atomica.

    Atomicus

   Първият портрет, който Халсман прави на Дали през 1941 година в Ню Йорк, циментира тяхното приятелство. 

   Преди Халсман и Дали да решат да хвърлят трите котки във въздуха за снимката Dalí Atomicus (1948), испанският художник предлага да взривят патица с динамит.

   Като се има предвид, че са били необходими 26 опита, за да се направи картина на левитиращия Дали в хаотична въздушна сцена, разбираем е отказа на Xалсман срещу първата идея.

   „Истинският фотограф трябва да се опита да улови истинската, най-съкровената същност на своя модел“ - но улавянето на същността на Дали е сложна задача. В продължение на почти четири десетилетия Халсман многократно снима художника, създавайки най-емблематичните черно-бели портрети на сюрреалиста.

    Voluptate Mors

    Това довежда и до произведения като абсурдната книга озаглавена „ Мустаците на Дали“ (1954), включваща 36 изгледа на известния восъчен мустак на неговия приятел. Други композиции, които поставят Дали в странни светове, не по-различни от тези на собственото му въображение, отнемат време и старателни детайли, за да бъдат реализирани.

В „Голи пуканки“ (1949) Дали е във въздуха, докато зърна пуканки и багети експлодират около голи модели, а за да създаде In Voluptas Mors (1951), на Халсман са били необходими три часа, за да подреди телата на жените така, че да образуват илюзията за череп. 

   Dalí atomicus също изисква интензивна подготовка. Халсман черпи вдъхновение от картината на художника Leda Atomica, която също присъства в снимката. Но за разлика от картината, той искаше всички елементи да са във въздуха.

   Оригиналните, неретуширани версии на снимката разкриват своите тайни: асистент вдига стола от лявата страна на рамката, жиците на окачения статив и картината, а табуретката е подпряна от пода. Но няма скрит трик с летящите котки или водния поток. За всеки дубъл асистентите на Халсман, съпругата му Ивон и една от дъщерите му Ирен – хвърляха котките и изливаха пълната кофа през рамката. След всеки опит Халсман проявяваше и отпечатваше снимката, докато Ирен сушеше котките. Отхвърлените снимки имаха бележки като „водата пръска Дали вместо котката“ и „секретарят влиза в кадъра“.

   Когато Халсман най-накрая е доволен от композицията, Дали добавя финален щрих към отпечатаната снимка: вихрите боя, които се появяват върху статива. Крайното изображение е публикувано в списание Life.

   Въпреки че бяха креативни умове на върха на кариерите си, връзката между Дали и Халсман никога не е била състезателна, както Ирен Халсман обясни „Дали никога не е искал да снима; Филип никога не е искал да рисува, но и двамата обичаха да се забавляват заедно, те си сътрудничиха и направиха най-скандалните снимки.“

    „Дали Атомикус“ е първият от стотиците „скачащи“ портрети, които Халсман нарича „джъмпология“. За да улови истинския дух на обектите си – предимно знаменитости и обществени личности, които са свикнали да имат обектив, насочен към тях, той започва да ги моли да направят един скок за него след всяка фотосесия.

   „Когато помолите човек да скочи, вниманието му е насочено най-вече към акта на скачане и маската пада, така че в скока се появява истинският човек“.

   Тези снимки са много важна част от неговото наследство, а 197 от тях са събрани в „Книгата за скокове на Филип Халсман“ през 1959 година.

     „Каква е целта на моята фотография, на моето снимане?“ - това, което се опитвам да уловя в картината, е... Опитвам се да обобщя една личност, доколкото е възможно това. Знам, че е като математическата константа „пи“. Никога не получавате пълния и окончателен отговор, но можете да се доближите възможно най-близо до него. Струва ми се, че ако създам честен психологически документ за човешко същество, тази картина може по-късно да стане визуален символ за цялата личност на моя обект. В някои случаи се е получавало. Например моята снимка на професор Айнщайн сега е портрета, за който всички се сещат, когато се спомене Айнщайн. Използван е за пощенската марка и за кориците на много от неговите биографии. Вероятно е и един от най-дълбоките и интересни портрети, които съм правил.