Строеж, композиране и оформяне на комикс страница

 

 Защо и как написах  

Денят, в който мама отиде на небето

Драги мой приятелю, напук на тази проклета 2020 година, преизпълнен със свободно време и любов се захванах и написах една приказка за възрастни, мухата на която, бръмчеше нахално в главата ми цели девет години.

В началото намеренията ми бяха да се забавлявам, като описвам весели случки по стари рисунки, но нищо подобно не се случи. Времената, които доживяхме не са нито весели, нито забавни и явно са ми подействали мрачно-философски, за което адски не съжалявам, защото открих в себе си човек, който дълго време спокойно е наблюдавал  и преценявал доброто и лошото в хората и накрая е събрал сили и желание да се изкаже. При художниците, като творци е нормално да работят изолирано и в самовглъбение. Същото важи и за поети, писатели, композитори и философи. В повечето случаи това определено ги прави леко откачени, а понякога и с доста опасно луди идеи.

Самовглъбяването, на което съм се подложил съвсем доброволно сигурно и мен ме е чалнало леко, но поне не в глобални размери и това което написах може да е на моменти мрачно и страшничко, но в никакъв случай не е опасно, ако си седите в къщи.

Идеята за графична новела на тема морал и човещина, ме зачопли още миналата година, докато дорисувах Седемте градски гряха на Благой Иванов, защото там изскачаха повече въпроси, отколкото отговори. Според мен, то така си е и правилно – читателя сам трябва да стига до отговорите. Та, графична новела не се получи, но пък стана повест с елементи на графична новела.

Когато разговарях с редактора си от издателство Сиела, му заявих, че единственото ми желание е книгата да излезе въпреки и точно през тази гадна година, за да имам поне един приятен спомен от нея. Благодаря на цялото издателство, че уважиха този мой каприз.

А глупавото ми въображение ме пита, сега друже, когато цялото човечество живее изолирано и в самовглъбение, колко ли ще се чалне, какво ли ще се пръкне след поредния локдаун...

Е, поне се отървах от досадната муха.

                                Първа моливна скица по темата и все още съм търсил заглавие - 2011 година

През 2011-та най-безотговорно нарисувах цикъл от три странни рисунки, свързани тематично с история дето тогава ми се е въртяла в главата, за две деца, които остават без майка, кръстих първата „Денят, в който мама отиде на небето“, и понеже заглавието ми харесваше останалите две също се казваха така, просто добавих 2 и 3. Изобщо не си представях как всичко това ще ме преследва цели девет години. Отвреме-навреме се сещах за нея, като винаги съм си мислел, че е една весела и забавна историйка, но през 2014-та най-неочаквано добавих още три, доста по-страховити рисунки и тогава усетих, че съм обсебен от тази история. Споделих я с приятели писатели и издатели с надеждата някой да я хареса и да ми напише разказ по картинките, но уви, нямаше мераклии. Така всичко потъна отново в чекмеджето чак до 2018-та, когато нарисувах седмата рисунка с двете деца излизащи от мрачна гора. Знаех, че с нея слагам край на поредицата рисунки. След това, през 2019 седнах и най-прилежно описах какво точно съм нарисувал на всяка от седемте и ги разпратих на петима приятели-автори: Сотир Гелев, Елена Павлова, Марин Трошанов, Док Цолов и Весела Фламбурари.

Идеята ми беше да нарисувам комикс по тази историйка и това е описанието на рисунките: 

Денят в който мама отиде на небето

Първа картинка

Тук виждаме момченцето Христосчо, което всички наричат Ичо, то е четири-пет годишно, но още не може да говори, само сочи с пръст и вика:Ъ! Ъ! Ъ! или мучи, а в краен вариант реве. Ичо изглежда огромен и е доста якичък защото майка му продължава да го кърми.

Майката - Славута, докато Ичо бозаел, изведнъж казала: Хъ!, сърцето и ударило два пъти в гърлото, престанала да диша, видяла се да виси на метър от пейката с децата и разбрала, че вече не е там.

Раца е сестричката, тя е на седем-осем годинки, леко е отнесена, но по необясним начин винаги знае как да реагира, какво да каже и направи. Не обича да говори много. С Ичо се разбират едносрично или най-често със знаци.

На картинката виждаме още две адски птички, които отнасят Славута на някъде. От нея са останали само чифт папуци и златна халка.

Зад дъсчената ограда има фургон, в който тримата са живели до сега и окото на някой, който наблюдава през дупка от чвор.

Пред оградата освен пейката и гореописаните има само един странен червей, който незнайно защо се е изправил и сякаш танцува.

Забравих сопола на Раца, който е нейна запазена марка.

 ***

Когато започнах рисунките за Денят в който мама отиде на небето, бях сигурен, че между децата от тази история и майка им съществува нещо като телепатична връзка. Сега, когато Славута вече не е човешко същество тази връзка явно е станала още по-силна и Рачето понякога усеща, че майка ѝ изцяло поема контрола над мислите и тялото ѝ.

Втора картинка

Първата нощ на децата без майка им.

Момичето незнайно защо започва да очертава кръг на земята. Малкият усърдно ѝ помага. Когато приключват и в средата на кръга запалват огън, малчуганът уморен заспива край него.

Като вила-самовила в небето над децата профучава майка им само по алено герданче, яхнала адски нерез, ескортирана от двете особени птички.

Раца втрещено наблюдава хвърчащото явление и долавя думите: ... при дядо ти...

В мрака зад фургона има някаква горичка. На сутринта децата търсят избягалия кон и го откриват да пасе на малка полянка. Ичо радостно извиква: Бууах! и коня пада като талпа, а после едвам се изправя и ходи като пиян.

Каката гледа ококорена и насърчително щипва малкия по бузката. Той ентусиазиран с ново Бууах! нокаутира коня. Издевателствата на хлапето над горкия добитък продължават още много пъти докато се върнат при фургона. Този кон за кратко време се превръща в най-послушното и унило същество в тази част на галактиката.

Трета картинка

След няколко дни, късно вечерта децата минават по един сбичкан мост. Прибират се в къщата на дядо си, където живеят от два дни. Това не е съвсем къща, а една изоставена плевня в края на смотано и забутано селце, а дядото ги е пратил да продадат коня и фургона.

Ичо спира да се изпикае, а Раца съзира как долу в реката, майка ѝ примамва някакъв смотан чичка в тръстиките.

Дядото е много лош индивид, подла гад и гоямо пиянде. Може би е виновен за смъртта на Славута.

Той вече е спазарил внучка си за жена на смотания чичка, и двамата яко са поливали сделката, когото младоженеца изведнъж скочил, пъхнал в ръцете на стареца една жълта торба с платата за булката, оцъклен хукнал към реката и неведоми пътеки го вкарали в тръстиката, където с премрежен поглед го зовяла неземна съвсем гола хубавица, която всъщност вече се падала негова тъща.

Четвърта картинка

Тук започва още по-мрачната и зловеща част на историята.

Когато децата се прибрали в плевнята, заварили дядо си задремал пиян на масата, прегърнал жълта найлонова торба. Без да го будят, те отишли в ъгъла дето била яслата, в която спели. Момченцето заспало веднагически, а Рачето стискала клепачи, но съня не идвал.

През това време дядото се разбудил. Видял, че децата са се прибрали, с пиянския си акъл решил, че не е редно да дава момичето на чужд човек преди да е станало жена и решил да оправи тази нередност, пък и внучката си. Развързал връвта на панталона, щракнал запалката Зипо и усмихнат под мустак, залитащ се отправил в полумрака към яслата.

Изправил се пред шашардисаната Раца в цялото си великолепие и профъфлил: Я ила тук дядовото, да тъ гуушнъ...

Точно тогава пълнъта луна се облещила, една коса подпряна на стената се разклатила, Ичо в съня си изревал: Бууах! и се събудил, косата се вдигнала във въздуха и с елегантнен замах кръцнала главата на дядката, която пък изхвъчала през прозореца и се търкулила в нощта, запалката паднала в една кошница с кило ракия, половин хляб и три яйца.

Раца грабнала Ичо и хукнала навън да търси главата, като пътьом забърсала жълтата торба от масата.

Кошницата пламнала, а по-късно и всичко останало.

 

Пета картинка

Не след дълго случайни рибарчета открили чичката-жених зеленясял и подпухнал, удавен в тинята на едно вирче.

Съселяните му направили бързо погребение, щото миришел отвратително.

А през нощта Рачето и Ичо водени от вила-самовилата, разровили гроба, прибирали двете златни монети поставени върху клепачите на мъртвеца и доволни си тръгнали.

Останал без златото, което да го притиска към земята, зеленясалият удавник-жених се надигнал от гроба и бавно се затътрил след несправедливо отнетите му притежания, тъжно зовейки: Моууе, моууе...

Шеста картинка

Отново е пълнолуние.

Раца подава на майка си - самовилата жълтата найлонова торба с отрязаната глава.

На дъното на торбата има три пачки със столевки, четири с педесетолевки и две златни столевки-наумовки.

Тук може да се вмъкне разказ за приключенията на отрязаната глава, защото тя не е просто някаква си глава. Под езика и има скрито сгънато листче с изографисано името на много гаден древен демон, а на челото и е издълбано - ПАТИЛО И ПАК ЩЕ ПАТИ.

 

Седма картинка

Децата излизат от гората, пред тях е стена от мъгла, а на известна дистанция някой си влачи краката в шумата и тъжно мучи: Моууе, моууе...

Отвреме-навреме моченцето се обръща назад и вика: Бууах!

Чува се ТУП! и мученето за малко спира.

Ето какво ми отговори Сотир Гелев:

„Това само ти можеш да го напишеш. Но не е за комикс, а за литература. От този материал става дълъг разказ, а може и повест. Просто трябва да опишеш отделните герои и да разкажеш тяхната история. Ако го напишеш така, както си го почнал, без да се опитваш да бъде "литературно" написано, ще стане доста необичайно.“

И с това проблемите ми с тази история приключиха, просто седнах и я написах, като първо описах финала, защото си го представях още докато рисувах седмата картинка.

След това, оставаше само да седна и нарисувам цялата книга отново, защото оригиналните рисунки бяха цветни, а докато пишех историята не откривах нищо пъстричко и шаренко в нея, абсолютно никакъв друг цвят, освен предимно черен и тук-таме - сив.

Сега остана само едно несподелено с теб и недоизказано нещо, което ме чопли през цялото време – самовилите.

Да, това е история за самовили.

В българският фолклор, това са красиви женски същества с човешки облик, родствени на самодивите, вилите и юдите. Най-старите сведения за тях идат от западните райони и Странджа. С утвърждаването на новата християнска религия езическите божества на древните българи се забравят, а накрая се запазват само като поетични образи в народното творчество. Йосиф Брадати, книжовник от XVIII в., пише :
„Но и да реку вам благословене християне: по много земли ходих, толко не сам видел по много бродници и самовили и магесници, колку у болгарска земя…“
Животът на самовилите е волен и безгрижен. Те са ефирни, красиви, стройни, с дълги коси и чародеен поглед. Хората са казвали, че не трябва да ги гледаш в очите. Грижат се за животните, децата и природата, но най-много обичат музиката (особено мелодиите на кавал) и свободата. Легендите и песните ги описват като духове обитаващи места в близост до вода, които нощем придобиват плът, танцуват и се къпят на лунна светлина. Дошла от фолклора представата ни за самовилите поражда неизбежна аналогия с Великата богиня- майка. Те са покровителки на здравето и господарки на живота. Те са божества на раждането и росят хлебородие върху цъфналите ниви, та да завързват хляб (поради връзката на водата с плодородието), на майките, защото отглеждат децата и ги възпитават да станат герои, но пък магията им понякога води хората до лудост и загуба на личността. Тях можели да ги виждат само съботниците (родени в събота срещу Задушница и преди Великден), родените в полунощ преди Бъдни вечер и през Мръсните дни, повтараците (отбити и отново засукали бебета), мешаните деца (деца на самовила и простосмъртен мъж). Разказва се, че от песента на самовилите по-хубава няма, и от танца им няма по-красив, че обичали да помагат на болни хора и изпаднали в беда, особено на майки с деца.

Ето как Теофан Рилски (XVIII в.) осъжда безверниците „Како-ви християне есу, които говорат: „Болен бех и отидох на самовила и оздравех…“ „По велика почъст имат на самовили и на магесници, нежели на светии и на духовници.“
   За лечителните способности на самовилите се пее и в една песен за Марко Кралевити и неговия побратим Иве, самодивата-воин Вида Баздарджийка казва на юнаците:

Тука има Магда самовила,

тука има Магдини градини:

секакво е цвеке посеяла,

от секакви билки цвеке има.

Че наберем цвеке самовилско,

че свариме цвеке самовилско,

че запоим Иве, че окъпем

и веднага Иве че да стане,

ем по боле юнак че да биде.

В повечето случаи обаче, самовилите са враждебно настроени към хората заради това, че унищожават природата – наказват ги като заключват водните извори, безжалостно преследват и убиват овчарите, задето опустошават пасищата им, отвличат хубави момци, моми и невести заради изсечена гора или им причиняват злини заради неспазване на различни празници.

Но в много от преданията се споменава, че са живели и сред хората, омъжвали са се и са раждали деца. Приставали по собствено желание, но обсебвали мъжа, когото са избрали без остатък, до смърт, готови по-всяко време да го напуснат и да се завърнат в своя свят заедно с децата си. Ако самовилата избягала от хората и се окъпела, тя добивала отново моминството си.

Нал’ знаеш, Стояне,

самовила къща не върти,

дири ме, Стояне,

на връх планината,

край самовилското езеро.

Митичното място между небето и земята, в което живеели се наричало Змейково. Но това бил свят без мъже и единствен начин да има деца в него е да струват оброк с човеците, а на самовилите се налагало поне за малко, да живеят и да страдат в този гаден, глупав човешки живот.

                                                 *** 

Това е почти всичко, което исках да ви кажа, освен още два пъти „понеже“.

Понеже самовилите са древни същества, включих в речника им някои старобългарски думи, за което се извинявам на тези дето не обичат бележките под линия.

Понеже историята се е случила някога, доста отдавна, предпочетох да не използвам думи като левитация, телепортиране и паралелен свят, но мисля, че ще се оправите и без тях.

  И една илюстрация с главно действащо лице Гульо - селският кръчмар, който джапа  през мочурляците, за да се годява. Просто съм забравил да я включа в книгата.
                                                                            

                                                                               ***

Започнах безотговорно цялата тази история, но след това се взех в ръце и съвсем съвестно я описах и пренарисувах, а с горното писание запълних и всичко недоизказано. Приятно пътешествие в някъдето и някогато, но заедно – аз и ти.